Критика и Хуманизъм | 29 | 2009 | Литература. Историография. Социология
водещ броя: Албена Хранова
брой: 2, 2009, с.404, ISSN:0861-1718
Към една интерпретативна рамка за изучаване на политиката на националната специфика през ХІХ век
Диана Мишкова
Въведение към книгата We, the People. Politics of National Peculiarity in Southeastern Europe. Ed. Diana Mishkova. New York and Budapest: CEU Press, 2009
Този том е резултат от петнайсетмесечно изследване на млади учени от различни балкански академични култури по проект, който бе иницииран и ръководен от Центъра за академични изследвания София в сътрудничество с Колегиум Будапеща.1 Проектът, озаглавен „Ние, народът: визии за националните особености и политическите модерности в Югоизточна Европа”, се вписваше в мащабното и амбициозно намерение да подпомогне изработването на по-кохерентен методологически и структурен подход към проблемите на колективната идентичност и институционализирането на националните дискурси в контекста на „закъснелите” национално-държавни проекти.
Интерпретация на историята, литература и/или дискурсивни практики
Ивелина Иванова, Тодор Христов
След 1970-те години развитието на философията на историята е определено от споровете около постмодерните теории на историческия разказ. Като постмодерни се определят цяла серия разнородни теории. Онова, което ги свързва, е проблематизирането на традиционната историографска практика (като под традиционна се разбира тази, която се е наложила в институциите, заедно с институционализирането на историята). Проблематизирането става по две основни линии: настояване да се осъзнае историчността на субекта на историята; критика на разбирането, че миналото може да бъде представяно свободно от намесата на историка (каквото в действителност е било). Този процес включва най-вече критика на историографската практика.
Мишел Фуко и историческата социология на социализма
Момчил Христов
Не е лесно да бъде определено мястото, което идеите на Мишел Фуко заемат в полето на историческата социология на социализма1. Причините за тази трудност са многобройни, нека се спрем на някои от най-значимите. На първо място, става дума за мислител, чиито работи трудно се поддават на категоризация; негово методологическо кредо е постоянното бягство от дисциплинарни ограничения: независимо дали става дума за области като политическа философия, социална история, история на идеите, социология на отклоняващото се поведение, културна теория, теория на литературата или мисловни полета и парадигми като структурализъм, постструктурализъм, херменевтика, феноменология, критическа теория2 и пр. На второ място, самият Фуко никога не се представя като социолог, а още по-малко като социолог, принадлежащ към онази по негово време все още малка група изследователи в Съединените щати, които настояват на етикета „историческа социология”.
Въобразеният канибал
Райчо Пожарлиев
Канибализмът, т.е. яденето на човешко месо, има десетки форми, някои от които социално по-допустими. Ако той се дефинира най-общо като консумация от човек на месо от себеподобни, в същото време, когато има достъп до други храни, то на случаите, при които хората, за да не загинат, са принудени от обстоятелствата да посегнат на други човешки същества, се гледа опрощаващо. Спомняме си например инцидента с разбилия се във високите Анди самолет през 1972 г., когато част от пасажерите му, между които и футболистите от един уругвайски отбор по ръгби, спасяват живота си, похапвайки от други пасажери след теглене на жребий. Години след случилото се един от оцелелите прави зловещ в символно отношение коментар: „Връзката между нас днес е по-здрава, отколкото връзката между кръвни братя”. Но знак, че все пак може да бъде простено човекоядството при такива екстремни случаи е и продуцирането на филма на Франк Маршал „Живи”, който в някои кинореклами от онова време бе интерпретиран, забележете!!, като послание за „триумфа на човешкия дух”.
Защо мълчи българската Клио, или за липсата на български средновековни хроники
Мария Шнитер
Въпросът за липсата на средновековен български исторически разказ охотно се премълчава от историците. Малцината професионалисти, които си го задават, засега не стигат по-далеч от формулирането на два възможни отговора: 1. Българите през Средновековието са били твърде заети да творят история и не са обръщали внимание на нейното регистриране1; 2. Българите през Средновековието са създали свой исторически разказ, който е станал жертва на превратностите на историята (т.е. съществувалите хроники са били – случайно или не – унищожени в по-късно време). За всеки непредубеден поглед е очевидно, че и двата варианта на обяснение страдат от недоказуемост. Нека все пак да се опитаме да промислим тези две обяснения, тръгвайки от известните факти.
Историография и литература: спорът на факултетите
Албена Хранова
През 1880-те и 1980-те години у нас – не без връзка със започналото писане върху Априлското въстание (Захари Стоянов, Стоян Заимов, Иван Вазов) – започва и един бурен процес по разчертаването на полетата и идентичностите на литературата, историографията и социологията. По- детайлизирано с този процес сме се занимавали другаде1, но сега само ще отбележим, че можем да го привидим и като някакъв спор на „факултетите”, провел се „отдолу”, в актуалните полемики в печата за това що е да си историк, социолог или романист, кои принадлежат към „еснафа на списателите” и пр. Затова и тук поставяме „факултети” в кавички, защото ни се налага да употребим термина в първото му значение („способности”), тъй като спорът между тях всъщност тогава се води извън Академията. Нашият акцент в случая е върху факта, че по-късните развития приглушават тогавашното съзнание за различия и блокират разчертаването на граници по различни начини и при различни политически и институционални обстоятелства. Тъкмо това блокиране ще се опитаме отчасти да проследим тук.
Mount analogue 431
Снежанка Михайлова, Пиесандра Ди Матео
Everything I am about to tell began with a scrap of unfamiliar handwriting on an envelope. On it was written my name and the address of the Revue des Fossiles, to which I contributed and through which the letter had tracked me down, yet those penned lines conveyed a shifting mix of violence and sweetness. Behind the questions I was forming in my mind about the sender and the possible contents of the message, a vague but powerful presentiment evoked in me an image of “a pebble in the mill-pond.” And from deep inside me the confession rose like a bubble, that my life had become all too stagnant of late. When I opened the letter, I could not have told you whether it had the effect of a revitalizing breath of fresh air or a disagreeable miasma.
Истинският наследник
Александър Кьосев
В настоящето съчинение ще става дума за това как след дълги исторически перипетии и яростни дискусии българската литература най-накрая – приблизително около 50-те години на XX век – придобива вида на „наследство”: златен фонд, утвърден канон, тоталност от творби и автори. И как причините за това са само отчасти „обективни”, всъщност процесът донякъде е предизвикан еднолично. Но за да разберем въпросната личност – Тодор Павлов, философът-сталинист, литературният критик, диалектическият гръмовержец, регентът-културна институция – трябва да се върнем десетилетия назад.
Наказание и революционна необходимост: българското наказателно право през периода 1944-1956 година
Мартин Канушев
Изходна точка на анализа е хипотезата, че наказанието в социалистическото общество изпълнява обобщена функция, която не може да бъде редуцирана до неговата законова регламентация, нито до институционалното му прилагане от страна на правосъдието, нито до начина на изтърпяване в местата за лишаване от свобода. Поради тази причина се отказвам от тезата, че наказанието е преди всичко (да не кажа изключително) начин на обуздаване на престъпленията, и че в тази си социална роля в зависимост от икономическите форми, политическите системи или моралните регулации, то може да бъде сурово или снизходително, насочено към възмездие, или целящо да постигне компенсация, прилагано за преследване на индивидите или за определяне на колективни отговорности. Искам да изследвам наказанието като конкретен феномен, който не може да бъде обяснен само чрез юридическата нормативност на социалистическото общество, нито чрез неговата институционална организация.
Научните архиви след научния фронт, дисциплинарната памет и интердисциплинарната история (опит за емпирично описание на един проблем на паметта за комунизма)
Лиляна Деянова
Архивите, за които ще става дума тук, са сeдем научни списания от времето на социализма и „марксисткото обществознание”. Интересуват ме като свидетелства за исторически изследвания на тази епоха (като конфликтни места на памет за изследователите на комунизма, принадлежащи към „тоталитаристката” или „ревизионистката” парадигма, които взаимно се обвиняват в „не-обективност”). Ще направя опит да се питам за перипетиите пред историографиите по, така да се каже, емпиричен път. Бях започнала по обичайния начин да обсъждам епистемологически проблеми на дисциплинарните архиви и на колективната памет на историците, когато се сетих за един конкретен и ироничен коментар на мой доклад от известен историк – „Хубаво! Липсваше само Бодрияр”. Затова отидох в истински архиви. Пробвах с търсене на „материали” по страничен на моите занимания проблем, тъй като пак историк, този път в чужбина, ме беше попитал как точно социалистическите науки се били занимавали с „потреблението”.
Леките криле на тоталитарното въображение
Иван Еленков
Следващите страници представят неосъществени проекти от „времето на Людмила Живкова”. Всъщност по-добре е да се каже, представят намерения, споделени, обсъждани, но нестигнали до окончателно решение и неподети в преки дела. Уточнението е важно, защото и пропагандно свързваните с името ú големи „всенародни програми” е трудно да се приемат за „осъществени”, поне не и в смисъла на целите, прогласени по техните страници, макар по тях да се е работило много и с всичката сила на най- високите партийни инстанции и държавни ведомства. Това не прави заниманията с нейните „мечти и дела” безсмислени. Като е имал вече случай другаде да се произнесе по „делата”, с настоящето издирване авторът тук поставя ударението върху „мечтите” на Людмила Живкова, представяйки седем неосъществени (в горепосочения смисъл на думата) проекта от годините, в които тя е председателка на Комитета за култура (1975-1981) – Дом на творческите съюзи за естетическо възпитание, Национален духовен център на българската култура, Аудио-визуален център на световните култури, Пантеон на българската държава, Хималайски институт „Урусвати”, Дружество на йогистите и висше учебно заведение за образование на кадри по културата.
За употребите на историята – на какво бе симптом скандалът с един проект?
Петя Кабакчиева
Този кратък текст възникна като изказване в Червената къща в дебат по повод „гръмналия” през 2007 г. скандал с проекта на българска изкуствоведка и австрийски историк с първоначално заглавие: „История и съвремие на национални стереотипи в България в светлината на Мита за Батак”; преформулирано по-късно на „Батак като място на паметта”. Проектът нашумя обаче под името „Митът за Батак” и стана повод за мощна консолидация на президент, премиер, представители на политически партии, историческа научна общност като цяло с известни изключения, някои журналисти и „хора от народа” в бурен патриотичен порив срещу чуждестранните „посегатели” и „изопачители” на нашата история, порив, който в най-крайните си националистически прояви стигна до брутални заплахи за живота на нашата сънародничка. От другата страна застанаха известен брой интелектуалци, които не толкова подкрепяха самия проект, а защитаваха правото на автономия на научното поле, и решаването на споровете в него чрез научни аргументи, а не чрез политически натиск.
Социология на литературата и историческа поетика
Януш Славински
Задача на този опит е да потвърди най-важните принципи, пред които се изправя историкът на литературата всеки път, когато неговата мисъл странства в сферите, понякога обозначавани върху картата на литературоведските търсения като „социология на литературните форми”. При това не бихме искали да ни тревожи фактът, че формулирайки темата така, ние попадаме в откровено преувеличение, тъй като наистина не е съвсем известно, къде се намират тези сфери, ако изобщо не са пространство на „бездомните мечти”. По същество определението „социология на литературните форми” представлява име на област от интереси, чието вписване в цялостната система на литературоведската проблематика има почти изцяло негативен характер: приблизително ни е известно къде тази област не се намира и с какво тя не е тъждествена. Затова пък тя положително заявява за себе си като несистематизиран и следователно – смътно изразен сбор от въпроси и фрагментарни отговори, който постъпателно нараства в полетата на различни дисциплини и насоки в литературоведската работа
Предизвикателства на историзма: дилеми пред социологията на литературата (края на ХХ – началото на ХХІ век)
Яни Милчаков
Студията на Януш Славински „Социология на литературата и историческа поетика” не само надхвърля ерудитския метакритичен обзор върху традициите и състоянието на една научна дисциплина. С присъщата му теоретична острота Славински поставя проблемите на социологическия подход към литературните явления във важен и повратен за самата хуманитаристика момент. Работата на полския литературовед е замислена и писана в края на 60-те/началото на 70-те години на ХХ в. В ретроспекция това време единодушно се оценява като „връх” (или „апогей”) на структурно-семиотичната „ортодоксия”; във всеки случай нейният настъпателен сциентичен оптимизъм спрямо всички текстове на културата се помни до днес – някъде с почит към научната традиция, другаде – с носталгия или пък с деконструктивистка (авто)ирония.
Отвъд границите на поколението
Галина Гончарова
Още с първите си „включвания” в модерния научен дискурс от средата на XIX век проблемът за поколението се оказва обвързан с представата за времева граница/граница във времето, която се дефинира през взаимно оспорващите се категории на прехода и промяната. Така за позитивистите, начело с Конт, понятието се лишава от чисто биологичните си импликации единствено за да послужи като мерна единица на историческия прогрес. Независимо дали става въпрос за интервал от тридесет или петнадесет години, акцентът се поставя върху ритъма на обновяване на социума, като всемирната или националната история „се накъсва” на съразмерни „участъци”, чрез които да се проследи развитието на цивилизацията. Ако Конт проявява чисто „механистично” любопитство към подмяната на елементите на социалния организъм, то неговите последователи стигат до много по-големи крайности в калкулирането на обществените реалности.
Войникът-гражданин, апашът и пролетарският бледен отрок
Милена Якимова
Този текст е част от по-широко изследване на социалната сцена на София в периоди, когато в живота на града се сменят самите матрици на социално неравенство. С други думи, аномични периоди, в които, ако използвам една географска метафора, няма социална карта на града. В най- добрия случай съществуват някакви подръчни маршрути на придвижване, които не подлежат на обхващане от единен аналитичен наглед (бил той на градоустройствения план, на статистиката и дисциплините, на функционалния или морален ред). Разрешаването на тези аномични ситуации е невъзможно без изработването на категории на идентичност, които да полепнат по груповия опит и да оформят една матрица на съотносимост, която да трансформира аномичната фрагментираност в подредено неравенство.
Ателието на романа: Спасение или изгнание за романа (коментар и два превода)
Боян Знеполски
Ако трябва съвсем кратко да определим френското литературно списание „Ателие на романа”, бихме могли да кажем, че то е крепост и чистилище на романа. Зад стените му не може да се чуе академичен или журналистически жаргон. Писателите анализират романа през очите на собствения си артистичен опит. Литературните критици говорят за него като романисти. Общият стремеж на сътрудниците на изданието, ако използвам политически език, е едновременно сепаратистки и протекционистки: за тях романът е не просто отделен литературен жанр, а самостоятелно изкуство със собствена история, което трябва постоянно да се пречиства от всичко, което не принадлежи на неговата традиция.
(Не)Възможни срещи. Чавдар Мутафов, Василий Кандински и Мюнхен
Ирина Генова
Мюнхен, 14 февруари 2009 г., събота. Цари оживление. Пристигам в града, белязал формирането и младежките ентусиазми на писатели, художници, архитекти. Градът, за който българските интелектуалци създават митология. Излизам от метрото и се озовавам буквално сред опашка за билети – мега-изложба на Василий Кандински, най-голямата досега. Експозицията на живописта е разположена в Kunstbau (постройка за изкуство) – зала на у-бана, преустроена през 1990-те години. Зима, сняг и художествени събития! Нали първата изложба на Синия конник е през зимата! (Не)случайни повторения! Идвам в Мюнхен, за да се съсредоточа над „усвояването и еманципацията” (по Атанас Натев), над младежката енергия и въодушевления на протагонистите на модерната култура в България. И попадам в омаж на артистичния двигател от предвоенните години – Василий Кандински.
Културата като ритуал. Културният фронт на Иван Еленков
Ивайло Дичев
Тема на предложения от автора труд е организацията, управлението и институционалната структура на културата във времето на социализма в България. Ще става дума не просто за официална култура, а за една нейна специфична версия, която авторът нарича „всеобемащата култура на организирана показност” и която включва не само произведенията на изкуствата или науката, но и манифестациите, честванията, юбилеите, музейните експозиции, трудовите постижения, та дори идеологическите употреби на потреблението. В отсъствие на демократични процедури на избор или наследстве- ни права, културата служи за ритуалното легитимиране на властта в социалистическото общество. Така видяна, културата е поле на полити- ческо боричкане, укрепване на власт- та и пропагандни жестикулации.
Значимо изследване върху историята на новата и съвременна българска историография
Михаил Груев
Рецензия върху новата книга на Румен Даскалов. От Стамболов до Живков. Големите спорове за новата българска история. ИК „Гутенберг”, С., 2009
За новата книга на Румен Аврамов
Даниел Вачков
;Рецензия за новата книга на Румен Аврамов. Пари и де/стабилизация в България 1948-1989. Сиела, С. 2008, 340 с.
За новата книга на Михаил Груев
Милена Ангелова
Рецензия за новата книга на Михаил Груев. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в българския северозапад 40-те – 50-те години на ХХ век. Институт за изследване на близкото минало, ИК ‘Сиела’, С. 2009.
Реформаторство без реформи
Георги Ангелов
Рецензия къв книгата на Мартин Иванов. Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм 1963-1989.Институт за изследване на близкото минало, Сиела, С. 2008.