Критика и Хуманизъм | 37 | 2011 | Нация и гражданство. Български и балкански посоки
водещи броя: Албена Хранова; Милена Якимова
брой: 2, 2011, с. 402, ISSN: 0861-1718
Има ли гражданско образование в българското училище днес?
Димитър Вацов
Краткият отговор на този въпрос е: не.
Може този отговор да звучи като провокация, но тук ще го защитавам
сериозно. Разбира се, има редица добре известни факти, които – само на пръв поглед обаче – му противоречат. Ще започна с тях: С Наредба № 2 от 2000 г. на МОМН за учебното съдържание се обособява културно-образователната област „Обществени науки и гражданско образование”. Споменатата наредба е надлежно допълнена от Държавни образователни изисквания (ДОИ) за учебното съдържание, при което всички предмети в областта – от „Роден край” за І клас до „Свят и личност” в ХІІ клас – са подчинени на „реализиране на гражданската мисия на образованието” (Приложение 4, с.45). ДОИ на свой ред са по-подробно разгърнати в учебните програми по предмети, утвърдени от министерството. На базата на тези нормативни документи пък са написани вече десетки учебници, при гарантирана изборност измежду поне няколко учебника за всеки предмет.
Нормативната уредба е станала основа и на практики по гражданско образование, вече стабилизирани с дългогодишен опит в българските училища. Често тези практики не са просто казионни, а, напротив, разгръщат действителен граждански потенциал – те са „добри практики”. Проведените от изследователския екип на „Нация и гражданство” фокус групи и интервюта показват, че мнозина учители, а и редица по-активни ученици успяват да изпълнят с гражданско съдържание учебния процес.
Настоящият анализ като част от споменатото колективно изследване обаче не си поставя задачата нито да отрече, нито да изтъкне съществуването на добрите практики. Неговата специфична задача е да анализира нормативната уредба, която рамкира институционално тези практики. Изходната хипотеза е, че, доколкото добри практики има, те съществуват въпреки и покрай нормативната уредба на гражданското образование в България. Основната теза е, че в сега действащата нормативна уредба липсва каквато и да е ясно артикулирана „гражданска мисия” на образованието.
Гражданите на родината
Милена Якимова
Този текст представя първи интерпретации върху част от терена на изследването „Нация и гражданство“. Той като цяло представляваше генериране на качествени данни с три основни техники: нестандартизирани интервюта, фокус групи и игрови проективни методи. Те бяха използвани, за да разговаряме1 с учители, ученици и лайф-стайл-групари и да ги подтикнем да експлицират речниците, на които мислят „държавата“, „нацията“, „гражданството“ и техните взаимовръзки. С други думи тук търсим ни повече, ни по-малко речниците на всекидневните политически философии, с които боравят хора, типологизирани по определени начини, обслужващи целите на това изследване. Тоест разбира се, че всеки от участниците в това изследване има множествени идентичности, които не са затворени в институционалния или лайф-стайл свят, през който стигаме до него или нея. Като казваме „типологизирани“, нямаме предвид, че например учителите, с които сме разговаряли, са „типични“ учители. Това са различни индивидуалности, с множество социални роли и обитаващи множествени всекидневни светове (Грекова, 1996, с.9-13, 25-27). И тъкмо това е важното: да видим дали и в какви понятийни възли тези различия поддържат различни или пък – напротив – типологично сходни речници на всекидневна политическа философия, която въпреки възможното подозрение за ирония в словосъчетанието („всекидневна политическа философия“), вземаме напълно сериозно. Искаме да проследим речниците на тези философии, техните концептуални ядра, ключови противоречия и начините за заобикалянето им, техните носещи метафори. И искаме още да направим разумни хипотези за дискурсивните ресурси на тези всекидневни речници, за произхода на фигурите и логиките им. С други думи отнасяме се напълно сериозно към допускането, че актьорите в различни институционални и изобщо социални светове не просто са способни, но и полагат усилия да изработват относително съгласувани картини на света и живота си (като тук само в щрих с надеждата после той да се развие и да стане нещо друго, ще кажем, че често, вероятно даже по правило, цената на правене на кохерентна картина е не снемането или логическото преодоляване, „поправянето“ на противоречието, а самото противоречие).
Лексиконът. Към дискурса на детството и юношеството през социализма
Георги Господинов
Задача на настоящото изследване е събиране и анализ на писмените следи от деца и юноши във времето на късния социализъм – с акцент върху лексикона и споменника. Да се проследи как детето и юношата изговарят себе си, как конструират своята идентичност в рамките на споменатите неофициални частно-публични жанрове. Да се очертае проблематичната автентичност на техния разказ между тривията на идеологията и популярния трафарет. Как частният неформален език на лексикона и тоталитарният публичен език се сблъскват или сговарят. И как в силовото поле на институциите и на отредените му социални роли детето/юношата намира убежище в лексиконното.
Втората страна на проекта, втората времева точка включва събиране и анализ на кратки интервюта с притежатели на лексикони, за да се види как се мисли този „лексиконен опит” от дистанцията на две-три десетилетия и при радикално друг контекст.
Архивът, с който разполага изследването, включва общо 40 лексикона и споменника. 22 от тях (тук включваме и няколко албума) са събрани по време на проекта2. Най-старата архивна единица е Споменник на Радост Й. от 1950 г. Лексиконите, които са акцентът на това изследване, обхващат точно периода от 70-те и 80-те години. Най-ранният лексикон, с който разполагаме, е от 1971 г. – Лексикон на Радка Т. (навсякъде инициалите са поставени от мен – б.м., Г.Г.). Към този архив прибавяме и интервюта с 18 от притежателите на лексикони. Интервютата са направени през януари 2010 г. от студенти социолози по предварително зададени от мен полета на питания.
Краят на бунта
Здравка Георгиева
Настоящият текст се фокусира върху разбирането на една специфична група от млади хора – ученици в гимназиален курс на обучение, на възраст от 15 до 19 години, като тематизира тяхната интерпретация за власт и ред. Емпиричният материал, на който се основавам, са 9 групови дискусии1 с ученици в гимназиален курс на обучение от следните градове: София (2), Пловдив (2), Шумен, Кюстендил, Гоце Делчев, Брезово, Полски Тръмбеш, дискусии2, проведени в периода ноември 2009 – март 2010 г. от социологически екип от Изследователски център по социални науки (ИЦСН) по проекта „Нация и гражданство”, финансиран от Фонд „Научни изследвания”.
Две причини събудиха изследователския ми интерес към проблема за
формирането на представите за властта у учениците. Първата е свързана с тенденцията за всепроникващата криза на политическите институции. Изследвания3 показват спад на доверие в политическите институции, на избирателна активност, липса на политическо участие на гражданите, включително и на младите. Как в този контекст учениците формират представи за политическото и какви са те, е един от въпросите, който ме провокира.
Втората причина се отнася до механизмите и институциите, формиращи политически нагласи у учениците. Училищната институция се явява един от основните регулатори, оформящ отношение към политическата власт и ред. Други институции като семейството, приятелски групи, медии също задават образите за власт. Давайки си сметка за невъзможността в рамките на едно изследване да анализирам целия институционален комплекс, влияещ върху формирането на отношението на учениците към властта, на този етап ще се интересувам по-конкретно от училището, знаейки, че то не е единственото, нито най-важното, което формира ученическите представи.
Нацията като въображаема държавност
Петя Кабакчиева
България – нация отвъд държава. Какво обуславя националната гордост?
С въпроса що е нация и как става възможна тя се занимават автори като Ърнест Гелнер, Бенедикт Андерсън, Ерик Хобсбом, Лиа Гринфийлд, Антъни Смит, като всеки добавя различни акценти. Общото за всички тях е, че обвързват възникването на нацията с утвърждаването на националната държава, която хомогенизира определена територия и я превръща в политически суверен. Тук няма да се интересувам от причините за възникването на националната държава, няма да коментирам и различните визии за „скачването” на нацията с държавата – дали първо се появява националната държава и след това се „изобретява” нацията, или обратно – първо се развива национално съзнание, което се стреми към самостоятелна „собствена” държава. Това, което е важно да се подчертае, е, че идеята за нацията, за национална принадлежност, неизменно се свързва с политически суверенна територия, с националната държава. Да вземем само прочутото определение на Бенедикт Андерсън за нацията като „въобразена общност”, което ясно обвързва общност и политически суверенитет, суверенитетът поражда чувство за общностност. Нацията „се въобразява като ограничена и суверенна, т.е. политическа; и като общност – усещане за сплотеност, за силно, хоризонтално другарство, между хора, които не се познават” (Андерсън, 1998, с.23); а национализмите са резултат от целенасочените усилия на модернизационни елити да хомогенизират политически, икономически и културно национална територия, за да участват ефективно във възникващата глобална икономика. Подобно е виждането и на Ърнест Гелнер – национализмът е „преди всичко политически принцип, според който политическата и националната единица трябва да съвпадат (Гелнер, 1999, с.7).
Политическият трансфер или за балканските преноси на европейската модерност
Диана Мишкова
Намерението на настоящия текст е, първо, да изложи методологическия и теоретичния ми подход при обследването на трансфера на идеологии и институции и, второ, да онагледи този подход чрез някои характерни примери на трансфер на либерални идеи и институции на Балканите (и България в частност) през XIX в. – времето на конституиране на модерната държавност в региона.
Методология и теория
„Историята на трансферите” (Transfergeschichte, transfer history) започва като история на културните трансфери – и в по-широк смисъл взаимодействия – между Франция и Германия от края на XVIII в. и особено през „националистическия” XIX в. Тя се свързва най-вече с името на френския историк на културата Мишел Еспан (Espagne, 1988, 1999) и се занимава с изследване на връзките между и хибридната структура на културите. Ударението пада върху посредниците на културния пренос – преводачи, редактори, учители и пътешественици, т.е. върху модалностите на преноса, а не толкова върху неговата по-сетнешна участ в приемната среда.
Моят подход към историята на трансферите тръгва от традицията на културния трансфер, но се опитва значително да го разшири и модифицира в няколко важни отношения, на които ще се спра сега.
По правило „историята на преносите” бива причислявана към един от вариантите на писане на „история отвъд нацията” – иначе казано, към алтернативите на националната история. Моето виждане, обаче – както изобщо подходът ми към транснационалната история – цели по-скоро да допълни, дестабилизира и по този начин „настрои” на други честоти аналитичната рамка на националната история. В широкия смисъл на термина трансферът предполага обособени части (или обекти на изследване), участващи в процеса, които обаче са свързани и в постоянно взаимодействие помежду си.
Народи, народности и граждани в писането на българския ХІХ век
Албена Хранова
Ако за българския ХІХ в. „народ” е достатъчно стара дума, която обаче е придобила ново интегративно политическо значение, то пък „народност” е достатъчно нова дума, изкована върху стар словообразувателен принцип. За семантическата новота на „народност” – и, следователно, за съзнанието за разликата между нея и „народ” – има ясни свидетелства в българското писане:
Г. С. Раковски: „Преди двайсет и пет години това свято и мило име [народност – б.м. – А.Х.] рядко бе познато в България […]. Но каква внезапна и бърза промяна за няколко само годинки! Тисещи български сърца се подвижиха като от електрическа невидима сила и сега това свято и мило име ги е разположило днес във възторг […]. А защо тъй късно да се яви и развие народний дух между българи, живеещи сред Европа, а най-паче в тейзи векове, кога почти цяла Европа е толкова напредвала и своя народност миру славна показала?” („Народност”, Дунавски лебед, 1860 – ІІ, 131).
П. Р. Славейков: „Никое начало не е влязвало така дълбоко в сърцата на народите: щом чуят народите за него, тутакси го схващат с любов непреодолима. „Дойдох, видях и победих” може да каже идеята на народност за себе си с по-голямо право от непобедимият онзи римлянин […]. А това е божественият знак на идеята…” („Идеята на народност”, Македония, 1867 – VІ, 8-9); „Който сматря народността като едно празно понятие, той прави най-голямо зло на тойзи народ, на който принадлежи и от който произхожда, защото с равнодушието си, с немарението си той друго не прави освен да ся уничтожи това понятие, което е душата на народний живот. Може ли един народ да съществува, да живее без общото понятие за частното си народно битие? Никога.” („Как отиваме”, Македония, 1868 – VІ, 84).
Между обществения договор и любовта към отечеството – Освобождението и инициацията на българските културни елити
Галина Гончарова
Първите български партии и експертните фигури на властта
В множество ранни и късни историографски рефлексии проблемът за генеалогията на българската довоенна публичност се свежда до педантично търсене на началото на модерната политическа система, като първите партии на либералите и консерваторите преминават през различни процедури на социална и културно-историческа идентификация, които да компенсират липсващата база за сравнение с европейските им аналози, респективно да подчертаят родната специфика. Така се пораждат спорове дали те са се оформили по време на Учредителното събрание в Търново от 1879 г., или по-късно с появата на техните вестници и устави, дали имат корени във възрожденските движения за еманципация, доколко представляват интересите съответно на „едрата” и на „дребната буржоазия”, доколко привилегироват конституцията пред княза и т.н.
Настоящият текст, макар и да се фокусира върху легитимационните стратегии на първите български партии, изцяло се отказва да ги легитимира през високи политически сблъсъци или съдбовни обществени форуми, предопределящи развитието на българската държавност. Генерирането на техните програми и послания се обвързва със специфичната ситуация на „посвещаването” на българските културни елити в управлението, при която свръхочакванията към свободния живот налагат популистки кодове на говорене за общото благо. „Гражданството” се разтваря в „народното единство”, а експертните фигури на властта се оценяват в широките морални категории на любовта към отечеството. На свой ред партиите се (само)конструират и репрезентират не въз основа на принципи и понятия, а с помощта на различни идеологически режими на паметта за преживените „народни борби”, актуализиращи (не)забравените социални и морални противопоставяния на „чорбаджиите” и „революционерите”.
Фpaгмeнти от историята на изграждането на правната култура при българите
Надя Данова
Изследването е посветено на специфичен проблем от социалната история: формирането на правната култура в българското общество при прехода към модерната епоха. До този момент caмo някои аспекти на темата са привличали вниманието на юристи и филолози, които ca проследили отчасти изграждането на българската правна лексика през ХІХ в. (Бобчев, 1893; Първев, 1964; Попова, 1964; Първев, 1973; Русинов, 1979; Николаев, 1979; Вачкова,1984; Русинов, 1999; Djulgerova, Miklas, 2004; Djulgerova and Miklas, 2007; Gutschmidt, 2007). В настоящето изследване еволюцията на юридическата терминология ще има своето място, тъй като историята на понятията е интегрална част от социалната история (Козелек, 2007), но в него ще бъдат изнесени и коментирани данни за подготовката на българите в областта на правото, за присъствието на правната тема в текстовете от разглежданата епоха, както и за различните правни практики. За ХVІІІ в. основен извор за нас са текстовете от религиозно и правно естество, както и първите историографски текстове. За ХІХ в. са привлечени периодичният печат, учебници, речници, лична кореспонденция, каталози на лични библиотеки, преводи на държавни актове, документация на градски общини и еснафски организации. В изследването е спазен хронологичният принцип, тъй като задачата ни е да бъде проследен един продължителен процес и този принцип ще ни позволи да регистрираме новите явления в областта на менталните структури и обуславящите ги фактори.
Микроикономика на антисемитизма – Българската държава аризира еврейските акционерни дружества, 1941-1944 г.
Румен Аврамов
Въпросите за нацията и гражданството, които дават облика на настоящия брой на Критика и хуманизъм, се преплитат по особен и болезнен начин в проявите на държавния антисемитизъм в България от началото на 40-те години на ХХ в. Това е период, когато нацията става всеобемаща и въздесъща, пространството на гражданина е пределно редуцирано, а във фокус на национализма, безправието и изтреблението се превръща еврейското малцинство в страната и в „новите земи“. Икономическата гетоизация на тази общност е една от целите на расистките закони. В името на „побългаряването“ („аризирането“) на стопанството, те посягат върху личното движимо и недвижимо имущество, върху фирмените образувания и върху капитала на българските, беломорските и македонските евреи. На следващите страници разглеждам само един аспект от многоликата микроикономика на този процес.
От ликвидация към национализация: три ескиза
В хода на разчленяването на „еврейския“ капитал бързо се оформя периметър, обслужващ специфични задачи и подчинен на своя си логика. Той е очертан от онези участия и цялостни предприятия, които пряко или след няколко хода попадат в ръцете на държавата. Начините, по които се случва метаморфозата, са разнообразни. Държавата се вижда принудена да поеме акции/дялове поради липса на кандидати, постигнати ниски цени, неявяване на купувачите, отказ от окончателна сделка…
Мястото на наказанието лишаване от права в българското законодателство
Мартин Канушев
Настоящият текст представлява социологически опит за нормативен анализ на системата от наказания, кодифицирана в ключовите закони от Освобождението до днес. Задачата е да бъде изследвана времевата динамика и относителната тежест на законовото наказание „лишаване от права” в рамките на българската правна рационалност. Следователно, аналитичният проблем е свързан с необходимостта от изграждане на една корелативна история между права и престъпления, която има за цел да концептуализира особения режим на тяхното социално функциониране.
Наказателният закон от 21.02.1896 г. и мястото на наказанието„лишение от права”
В първия български закон системата от наказания се изгражда в зависимост от вида на правните блага, които се отнемат, и поради това те се разделят на главни и допълнителни. Разликата между тях е, че, докато първите могат да бъдат наложени самостоятелно и независимо, то вторите се постановяват от съда само с основното наказание. Главните наказания са: смърт; строг тъмничен затвор, който е доживотен или временен; тъмничен затвор; запиране (арест); глоба; мъмрене (за непълнолетни); а допълнителните: лишение от права; конфискация на определени предмети; обнародване на присъдата.
Най-тежкото сред главните наказания е смъртното, което е на първо място в тази система и което се предвижда в четири случая от извънредна важност: за измяна (за [опит за] убийство на държавния глава или престолонаследника); за предателство или шпионство; за предумишлено убийство; за грабеж, придружен с убийство; за палеж; за разруха с взривни вещества на обитаеми сгради. В последните два случая смъртното наказание е предвидено алтернативно, наред с доживотния строг тъмничен затвор. На второ място се намира наказанието лишаване от свобода, което е три вида: строг тъмничен затвор (доживотен или временен); тъмничен затвор и запиране.
Правна рамка на малцинствените политики в Сърбия и Хърватска – Сравнителен анализ в контекста на разширяването на Европейския съюз
Василис Пецинис
В настоящата статия е представено сравнително изследване между моделите за уреждане на етническите отношения в Сърбия и Хърватия в контекста на процеса на европейска интеграция. Подобно начинание е навременно и значимо по няколко специфични причини. Първо, през миналото лято Европейската комисия успешно приключи преговорите за присъединяване с Хърватия. Сърбия подаде официална молба за членство през декември 2009 г., но все още не е получила статут на страна кандидат. Второ, според критериите от Копенхаген, определени през 1993 г., едно от условията за приемането на посткомунистически страни в ЕС е адекватната защита на правата и свободите на националните малцинства, съгласно Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (Съвет на Европа, 1995)1. Третият фактор, стимулиращ интереса към сравнителни проучвания на етническите отношения в тези две страни, е тяхното общо политическо наследство от бившата Югославска федерация, както и участието им в неотдавнашни политически конфликти. Поради изброените причини, особено важно е да сравнят правните рамки, определящи малцинствените политики, в двете страни, от една страна, и тяхното законодателство и европейските стандарти, от друга. Колективният статут на етническите сърби в Хърватия и етническите хървати в Сърбия в контекста на „стремежа към присъединяване към ЕС”, заявен от съответната „външна родина”, е още един особено интересен проблем пред експертите от региона на Югоизточна Европа и изследователите на етническите отношения. Изключително важен е фактът, че през 90-те години на XX в. етническите хървати, живеещи в Сърбия, както и етническите сърби, живеещи в Хърватия, натрупаха отрицателен колективен опит, включващ целия диапазон от дискриминация и потискане до етническо прочистване.
Хляб и пасти (културният срещу историческия факт)
Райчо Пожарлиев
Прословутата фраза: „Като няма хляб, нека да ядат пасти?!” е приписвана на френската кралица Мария-Антоанета – Австрийката, съпруга на крал Луи XVI, и се е превърнала в емблема на арогантното, безчувствено и високомерно отношение на елита към тегобите на простолюдието. Фразата на кралицата е вероятно произнесена през октомври 1789 г. по време на женския протест срещу глада, когато недоволните и гневни майки от бедните слоеве тръгват към Версай с един единствен призив, символично обобщаващ екстремната нетърпимост и нужда – искането за Хляб. Липсата на хляба за бедните означава липса на живот, предстояща смърт и радикализира екстремно тълпите. Неслучайно, както пише Жорж Блонд, въпреки че причините за Великата френска революция са многобройни и комплексни, то все пак „детонаторът, който възпламенява взрива, е старият зов на френския народ за предпочитаната от него храна: Хляб!” (Blond,1965, р.325-326 ).
Фразата на Мария-Антоанета се предава в много варианти – от императивното и съдържащо грубо чувство за хумор – „да ядат пасти”, до невинния въпрос – „Като няма хляб, пасти ли да ядат?” Това питане, от своя страна, би могло да бъда тълкувано както като непосредствено, но глуповато озадачение, така и дори като интелигентна иронична критика към всички инстанции, от които зависи задоволяването на елементарните нужди на поданиците.
Впрочем, смисълът на различните варианти на фразата може да бъде реконструиран, единствено ако знаехме контекста на изговарянето, включващ както какви са събеседниците, така и жестовете и интонацията на кралицата. По един начин изречението би звучало, ако е изказано на трапеза, отрупана с изобилие от сладкиши в компанията на разтопили се от удоволствие дами, и съвсем по друг, ако е част от сериозен интелектуален раз- говор относно политическата ситуация във Франция по това време. Така или иначе, слухът за казаното от кралицата изтрива всички тези контексти и се концентрира върху херметичното самодоволство на едно отчуждило се напълно от нуждите на народа съсловие.
Карта на два проекта
Цветелина Сантулова
Настоящият текст се опитва да картографира, да освети в един възможен релеф и общ силует, разнородните изследователски топоси, включени в няколкогодишните проучвания върху съвременния български национализъм на Академична лига за Югоизточна Европа (АЛЮЕ). Като неправителствена международна академична организация, нейните проекти имат за цел преди всичко да допринесат за изработването на адекватни и ефективни публични политики в тази област. Провеждането им през последните години се осъществява с финансовата подкрепа на Trust for Civil Society in Central and Eastern Europe и Институт „Отворено общество”.1 Опитът да се очертаят значими
тенденции в съвременния български национализъм беше проведен на два изследователски етапа – през 2007-2008 г. с проектa „Предизвикателствата на национализмите” и през 2009-2011 г. с „Евроинтеграция и национализъм на микрониво” с ръководители доц. Александър Кьосев и доц. Петя Кабакчиева. Първият обхваща двадесет и пет индивидуални изследвания върху различни социални актьори – от официалните държавни институции, през политически партии и организации, патриотични интелектуални кръгове и лобистки групи до медии, пазарни субекти, неправителствени организации, младежки групи, интернет форуми, сайтове и портали. Вторите десет текста се концентрират върху разцепванията между декларираните опити на официалните държавни институции за налагане на едно осъвременено евро-интеграционно гражданско образование и, от друга страна, традиционното патриотично възпитание, разпластено твърде неравномерно в официални нормативни документи, експертни оценки, учебници, учебни програми или дори просто в значими индивидуални нагласи. Изходната хипотеза и в двата случая е, че невъзможността на елитите и държавните институции да удържат въобразяването на единната национална общност, оказвайки се в ситуацията на посттоталитарния идеологически разпад, още повече ускорен от новите медии и настъпващата глобализация, води до разпръскването и буквално приватизирането на българския национализъм. Както конкретизира изследването на П. Кабакчиева Социален статус и национализъм, ускорената обществена динамика поражда преобладаващо въобразяване на страхове от чуждото, изразено с капсулиране в сигурността, в семейството.
Интердисциплинарен проект. Емоционалното съдържание на българската национална идентичност – исторически корени и съвременни измерения
Николай Аретов
Всяка идентичност е преплетена с емоциите на нейния носител, както индивидуален, така и групов. Двата елемента взаимно се формират – идентичността определя емоционалното отношение към другите хора (били те свои или чужди), към социалната и природната среда, към света като цяло. От друга страна, емоционалното отношение към света, към средата, към другите хора определя идентичността. То може да бъде спонтанно възникнало, но много често е културно детерминирано, а и целенасочено конструирано.
В националната идентичност може да се открие широк спектър елементи, свързани с емоциите. От известна гледна точка самият национализъм може да се разглежда като емоция. Тези елементи също са както позитивни, така и негативни, те са насочени както към явления, които се оценяват положително, така и към техни аналогии, които се оценяват отрицателно. Предизвикващите емоционални реакции явления могат да бъдат хора и събития от миналото и съвремието, елементи от природната и социалната среда. Отношението по правило е комплексно, амбивалентно, единият му полюс съответства на приетата (наложената) социална норма (доминиращата идентичност), а обратният полюс, който е в дисонанс с нея, е потиснат и изтласкан в несъзнаваното.
Доминиращите доскоро в българската хуманитаристика подходи поставяха акцент главно върху етническите, “народностните” (по същество – езикови) и религиозните детерминанти на националната идентичност. Тези подходи могат да бъдат определени като ретроспективни, в смисъл че проектират по-късни реалности върху по-ранни. Те могат да бъдат мислени и като митологични или митообслужващи, тъй като, съзнателно или не, се опитват рационално да докажат тезите на националистическата митология.
Патриотизъм, национализъм, гражданство и около
Леа Вайсова
Какъв политически ред бива легитимиран сега и преди през предпоставените субективни категории в рамките на учебното съдържание и учебен процес? Този въпрос стои в основата на статиите на бр. 1/ 2011
със заглавие Patriotism, Nationalism, Citizenship and Beyond на онлайн англоезичното списание Journal of Social Science Education (www.jsse.org). Съдържанието на броя е структурирани в следните раздели:
1) Обзор на настоящия брой;
2) Основни текстове;
3) Архив с казуси ІІ: Класически лекции;
4) Обзор на конгрес и книга;
5) Референции.
Първата статия от основните текстове на Лоренс Дж. Сплитър (Хонг Конг) Да поставим под въпрос произвеждането на гражданство разглежда т.нар. „гражданска индустрия” през проблема за формирането на колективна идентичност в рамките на гражданско образование и какви са неговите допирни точки с „моралното образование”
(moral education). Текстът започва с дефиниране на понятието „идентичност” или по-точно на „личностност” (personhood). От гледна точка на основната теза най-съществена дефиниция се оказва „личността” като социално конструирана в и способна
на рефлексия чрез интерактивния акт, в рамките на който се обръщам към себе си през погледа на другия. Понятие, включващо едновременнозаемане на субектна позиция, но и възможна рефлексия. Съществена се оказва поради съдържателната близост между морално и гражданско образования. Според Сплитър, всяко действие, което по дефиниция е оценяващо, е морално. Следователно, образователното съдържание не може да надскочи императивния акт на „трябва”. Но образователният процес би могъл да играе ролята на критически коректив, инициирайки т.нар. подлагащи на проверка общности (communi ties of inquiry). Тук съдържанието на учебния материал не бива „прието на доверие”, предадено през властовата позиция на учителя. Допускането на равенство през интерактивния акт между ученик – учител в рамките на образователния процес води до схващане на „идентичността” като конструираща се и поради това заемаща дистанция спрямо „себе си”, подлагайки категориите на проверка чрез публичното говорене в клас. По този начин „моралното” бива договаряно, а не налагано.