Критика и Хуманизъм | 41 | 2013 | Народът и гражданското общество като ресурси на демокрацията
водещ броя: Боян Знеполски
извънреден брой, 2013, с.300, ISSN:0861-1718
Първа дискусия – Как гражданските мобилизации ни помагат да разбираме и да променяме нашето общество?
Ивайло Дичев, Мария Иванчева, Меглена Кунева
9 февруари 2012 г.
Участници: Ивайло Дичев, Мария Иванчева, Меглена Кунева;
Водещ: Боян Знеполски
Боян Знеполски: Днешната дискусия е първата в поредицата от дискусии, посветени на темата: „Народът“ и „гражданското общество“ като ресурси на демокрацията“. Темата е: „Как гражданските мобилизации ни помагат да разбираме и променяме нашето общество?“ Тази дискусия е продължение на една първа поредица от лекции и дискусии, която се проведе в Софийския университет през есента на 2011 г. в академична среда,с активното участие на студенти от няколко софийски университета. От днес и през следващите няколко месеца тя ще се пренесе в Центъра за дебати „Червената къща“, тоест ще се пренесе в „гражданското пространство“, като и самите участници ще бъдат много по-разнообразни.Основният въпрос, който ще ни вълнува е въпросът за смисъла на протестните движения на гражданите, как тези движения легитимират себе си, но също и как могат да бъдат делегитимирани? Този въпрос е актуален, защото през последните години България е арена на много граждански протести. Ще спомена само някои от тях – голямата учителска стачка,стачката на лекарите от Пирогов, протестите на научните работници от БАН, протестите на няколко софийски висши учебни заведения, протестите на зърнопроизводителите през последната есен, стачката в БДЖ, в момента текат протестите срещу АСТА, срещу шистовия газ и т.н. Мисля,че напоследък гражданската активност в България е много сериозна, кое-то изцяло опровергава фалшивите интервюта, които се разпространяват във Фейсбук. Могат да се прочетат какви ли не интервюта: с Умберто Еко, с холандския премиер, с различни посланици в България и т.н. В тях се казва почти едно и също: „Вие, българите, за нищо не ставате“; „Вие ни-кога няма да се оправите“ и т.н. Очевидно става въпрос за собствената ни лоша съвест.
Втора дискусия – Защо протестираме срещу АСТА?
Ивайло Динев, Георги Захариев, Светослав Малинов, Надеж Рагару, Антоний Тодоров
23 февруари 2012 г.
Участници: Ивайло Динев, Георги Захариев, Светослав Малинов, Надеж Рагару, Антоний Тодоров;
Водещ: Боян Знеполски
Боян Знеполски: Добър вечер на всички, това е нашата втора дискусия, посветена на колективните мобилизации. Този път сме се фокусираливърху нещо, което е много актуално, а именно: протестите срещу АСТА. Тези протести в България и в други страни, бяха много осезаеми. От това,което поне аз прочетох, по брой на протестиращите, България е след Германия и Швеция, може и би и след Полша, но пред Унгария, Франция и други европейски страни. Самият аз можах да се уверя с очите си: протестът беше внушителен.По отношение на АСТА могат да се прочетат най-различни неща. Имаше един много любопитен дебат, в който ми направи впечатление следното: от едната страна на дебата се твърдеше, че каузата е много справедлива. От другата страна, се твърдеше, че документът е много лошо съставен.Въпросът е дали можем да разграничим двете неща, да кажем: да, каузата е справедлива, но документът е неясен, пълен с противоречия и в крайна сметка е един негоден документ, който не трябва да бъде приеман? Така че какъв е акцентът на тези протести, срещу какво точно протестираме?Според мен, трябва да разграничаваме несъгласията с документа АСТА от протестите срещу АСТА. Двете неща са различи. Някои не са съгласни с буквата на документа, други с духа на АСТА и изобщо с духа, който е създал АСТА. Тази вечер сме се събрали голяма и разнородна компания. Ще започна представянето от Антоний Тодоров, който е политолог, преподавател вНБУ; Надеж Рагару също е политолог, учен и преподавател в Sciences Poв Париж. Sciences Po е университет, който подготвя бъдещи дипломати,политици и журналисти. Светослав Малинов е евродепутат от Демократи за силна България и същевременно преподавател в катедра Политология на СУ „Св. Климент Охридски“.
Трета дискусия: Гражданските протести – медийни образи, идеологически призми.
Боян Знеполски, Петя Кабакчиева, Веселин Стойнев
8 март 2012 г.
Участници: Петя Кабакчиева, Веселин Стойнев, Боян Знеполски;
Водещ: Боян Знеполски
Боян Знеполски: Добър вечер. Темата на днешната дискусия е:„Гражданските протести: медийни образи, идеологически призми“. Ще разгледаме този проблем с помощта на Петя Кабакчиева, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, ръководител на катедра Социология, и Веселин Стойнев, който е анализатор във в. Труд. Най-напред, с Петя Кабакчиева, ще говорим за това доколко днешните протести са идеологизирани, каква е ролята на идеологическите дефиниции, изобщо каква е тяхната специфика в сравнение с предходни протести? Какви са каузите на днешните протести? След това, с Веселин Стойнев, но и аз бих се включил тук, ще говорим за това как медиите представят протестите?Този проблем е изключително важен, защото в крайна сметка гражданските протести достигат до нас именно през медиите. И въпросът е не как медиите „отразяват“, а как ги конструират? Идеята, че медиите са вярно огледало на действителността, както един български журналист каза преди 5-6 години, ми се струва подвеждаща. Да, в известен смисъл те са огледало, но като огледалата по панаирите, които ту уголемяват, ту смаляват, деформират, нещо изпъква, друго изчезва и т.н. Самите медии нито могат да бъдат обвинявани за това, нито пък могат да бъдат оправдавани. Просто трябва да разберем как в различните случаи конструират своите образи и послания.По време на предишната ни дискусия Емил Коен повдигна един важен въпрос: какви са каузите на гражданските протести? За какво протестираме днес? Мисля, че изказването на Петя Кабакчиева ще предложи отговор на този въпрос.
Четвърта дискусия – Легитимност на гражданските протести? Солидарност с гражданските протести?
Петя Лазарова, Даниел Смилов
22 март 2012 г.
Участници: Петя Лазарова, Даниел Смилов;
Водещ: Боян Знеполски
Боян Знеполски: Добър вечер, започваме нашата четвърта дискусия. Този път темата е фокусирана върху легитимността и солидарността с гражданските протести. Имам удоволствието да приветствам с „Добре дошли“ и да благодаря за готовността им да участват в дискусията Петя Лазарова и Даниел Смилов. Петя Лазарова е и социолог, и политолог, директор е на отдел „Изследвания“ в Центъра за анализи и маркетинг и е хоноруван асистент в катедра Социология на СУ „Св. Климент Охридски“. Даниел Смилов е доцент по политология в СУ „Св. Климент Охридски“ и същевременно е програмен директор в Центъра за либерални стратегии.Направо бих искал да дам думата на Петя Лазарова, за да започнем дискусията.
Петя Лазарова: Когато определена активност получи определението„гражданска“, тя с лекота получава в публичните дискусии статут на до-бра, вярна и автентична. И за политиците, и за медиите всяка критичност към гражданската активност е изключително рискована, почти невъзможна задача. Всяко такова говорене е по-опасно по своя ефект от самия протест, конкретните му искания и евентуални последици. Гледната точка към гражданските протести, която предлагам, е на ръба да бъде не-приемлива, нетърпима или дори цинична.Акцентите солидарност с гражданските протести и легитимност на гражданските протести съдържат висока степен на критичност. Тази критичност е важна за изработването на имунна защита на самото гражданско общество.
Пета дискусия: Българското образование – ролята на протестите, пътищата на реформите.
Анастас Герджиков, Александър Кертин, Лютви Местан, Таня Петрова
4 април 2012 г.
Участници: Анастас Герджиков, Александър Кертин, Юнал Лютви,Таня Петрова;
Водещ: Боян Знеполски
Боян Знеполски: Това е нашата пета дискусия от поредицата от 6 дискусии, посветени на гражданските протести. Днешната тема е: „Българското образование – ролята на протестите, пътищата на реформите“.Задачата на дискусията е, от една страна, да се представят основните за-лози и проблеми в процеса на реформиране на българското образование така, както участниците в дискусията ги виждат. От друга страна, въпросът е каква бе ролята и по принцип каква е ролята на протестите в сфера-та на образованието, до каква степен те подпомагат процеса на неговото реформиране? В това отношение имаме поне два ярки примера: стачката на учителите от есента на 2007 г. – една впечатляваща, продължителна,мощна стачка. Другият пример са протестите на Софийския университети още няколко софийски висши училища през есента на 2010 г. Аз съм привърженик на една теза, която отстоявам и по време на поредицата от дискусии за гражданските протести в „Червената къща“: когато говорим за политики, включително в сферата на образованието, трябва да сме наясно, че тези политики не се правят само от политиците и от експертите, че те зависят и от гражданите. Гражданските протести са една форма, един канал за участие на гражданите в правенето на политики.Често пъти гражданските протести са декласирани чрез една удобна квалификация – твърди се, че това са „корпоративни протести“, отстояващи„корпоративни интереси“ – която ги отпраща от публичната в частната сфера. Но, според мен, тези протести представляват утвърждаване на ценности и борби за признаване на колективни приноси, в които трябва да се вслушваме и които трябва да подкрепяме.
Шеста дискусия – Гражданските протести – в защита на имиграцията, против имиграцията.
Звезда Ванкова, Светла Енчева, Анна Кръстева
20 юни 2012 г.
Участници: Звезда Ванкова, Светла Енчева, Анна Кръстева;
Водещ: Боян Знеполски
Боян Знеполски: Добър вечер. Днешната дискусия е по темата:„Гражданските протести: в защита на имиграцията, против имиграцията“.Темата за имиграцията поражда много важни въпроси: какви са тенденциите на имиграцията в България, какви са темповете на нейния растеж?Какви са имигрантите в България, основно от кои страни идват те? Какъв е техният поминък? Каква е тяхната мотивация? Икономически лиса водещите причини за имиграцията или пък са по-скоро политически?Освен това, какви са държавните политики, държавното законодателство към имигрантите и доколкото те са адекватни? Какви ценности изразяват тези политики и това законодателство? Разбира се, това са важни въпроси,но акцентът на днешната дискусия е върху активността на гражданското общество в посока на защита на имигрантите или на отхвърляне на имигрантите. Тоест, как гражданите се самоорганизират, за да защитават имигрантите, да им помагат, освен ако по някакви причини не застават срещу имигрантите? Такъв е акцентът на днешната дискусия. Затова представи-телите на нашия дискусионен клуб тази вечер са все хора – изследователи,анализатори, активисти от третия сектор – които не са представители на държавните институции и няма да говорят от името на държавната поли-тика в тази сфера, макар да имат пълното право да я обсъждат, доколкото смятат за нужно, а по-скоро те са тук в качеството им на граждани и специалисти, които професионално и морално са ангажирани с тази тема.
Контрадемокрацията
Пиер Розанвалон
Политиката във времето на недоверие. Недоверие и демокрация (Въведение)
Демократичният идеал вече властва повсеместно, но режимите, които се позовават на него, почти навсякъде предизвикват силни критики. Това е големият политически проблем на нашето време. Затова и подронването на доверието на гражданите в управляващите и в политическите институции през последните двайсет години е сред най-изучаваните от политическата наука явления. Редица сериозни изследвания, както национални,така и сравнителни, ясно установяват диагнозата. Изобилстват и трудове-те, посветени на развиващата се тенденция към абстенционизъм, отказ отгласуване. Показателен е фактът, че проблемът не отминава дори новите демокрации, както може да се види от случващото се в бившите комунистически страни в Източна Европа и от преобладаващото положение в бившите диктатури от Азия и Латинска Америка. Как да си обясним тези факти, обикновено приемани като признак на „криза“, „разстройство“,„безразличие“ или „повреда“? Преобладаващите днес тълкувания говорят,често безразборно, за ефекти от надигането на индивидуализма, за зиморничаво затваряне в личната сфера, за отслабване на политическата воля и все по-голямо откъсване на елитите от народа. Причините за онова, което е заклеймявано навсякъде като пагубен „упадък на политическото“ най-често биват обяснявани с определени форми на заслепение или отстъпление при управляващите и с поведения на отчаяние или нехаене сред управляваните. Оплакването е насочено към една липса или отказ, визира се отклонението от определен първоначален модел и се изобличава отмятане от поето обещание. Такива оценки днес са на устата и под перото на всички. Те свързват по неясен, макар и повтарящ се начин, мрачното или раздразнено схващане за настоящето с носталгията по едно силно идеализирано гражданско минало. От това разочарование, понякога смущаващо,избликва глухо озлобление срещу демокрациите. Настоящият труд изследва други посоки, за да разбере сегашното състояние на демокрациите. Той предлага да се разшири полето на анализ,отчитайки динамично реакциите на обществото пред вродените недъзи на представителните управленски режими.
След новите социални движения
Мишел Виеворка
Социологията на социалните движения е скорошно направление в социологията – на по-малко от половин век. През кратката си история,постоянно съпътствана от сериозен теоретичен дебат, тя е преминала и през моменти на съмнение и на преориентиране, свързани със социално-историческата еволюция на нейния контекст и по-точно със самия характер на конкретните ù предмети, както и на борбите, които би трябвало да са сфера на нейното приложение (Ceri, 2007, рр. 157-164).Теоретичният конфликт, който разделя социологията на социалните движения от началото през 60-те години на ХХ век, е следствие, от една страна – от упадъка на разновидностите на функционалисткото мислене,които разглеждаха социалните и по-конкретно работническите борби като признак за лошото функциониране на една система или за кризи, като израз на фрустрации, а, от друга страна – от погрешната интерпретация от страна на марксизма, който ги тълкуваше като проява на исторически разрив или като израз на противоречията на капитализма, макар в негови-те редици да имаше мислители, склонни да приемат понякога идеята за социално действие – позовавайки се например на „младия Маркс“ според терминологията, популяризирана от Луи Алтюсер от началото на 60-те години на ХХ в. насам (Althusser, 1961 [1965], рр. 45-83). Но независимо дали мислим в термините на криза или на противоречия, „социалното движение“, ако изобщо се употребяваше като израз, по никакъв начин несе определяше като проект, утопия или способност за проектиране в бъдещето.В този контекст два типа мислене се опитаха да наложат разбирането,че социалното движение е колективно действие, противопоставящо се на социален противник, имащо собствена цел и следователно способно да определи какъв е залогът на неговите борби.Теоретичният конфликт беше ясно осъзнат, и то на съвсем ранен етап,от протагонистите, така че той се вписа в самото функциониране на най-важната за дисциплината международна институция – Международната социологическа асоциация, която включва два изследователски комитета,чиито предмети и насоченост отговарят съответно на всеки един от двата полюса, структуриращи това теоретично противопоставяне.
Непоносимата лекота на политиката
Тони Джуд
Изучаването на историята на възгледите е необходимо условие за еманципирането на ума.
Джон Мейнард Кейнс
Нищо, естествено, не е толкова хубаво, колкото го помним. Социалдемократическият консенсус и институциите на социалната държава от следвоенните десетилетия вървят ръка за ръка с някои от най-лошите примери за градоустройство и жилищно строителство на нашето време.От комунистическа Полша през социалдемократическа Швеция и лейбъристка Великобритания до Южен Бронкс или Франция на дьо Гол, само-мнителни и нехайни плановици засипват градове и предградия с грозни и непригодни за живот блокове. Част от тях все още са около нас – Сарсел,предградие на Париж, свидетелства за арогантното безразличие на бюрократичните велможи към всекидневния живот на техните поданици. Ронан Пойнт, удивително грозният 22-етажен блок в Източен Лондон, прояви добър вкус и се срути самичък, но повечето сгради от онази епоха още са по местата си. Безразличието на местните и държавните власти към щетите от собствените им решения е един от тревожните аспекти на следвоенното планиране и обновление. Идеята, че управляващите знаят най-добре – че могат да прекрояват обществото от името на хората, които не разбират какво е полезно за тях – не се ражда през 1945 г., а само разцъфтява през следващите десетилетия. Това е епохата на Льо Корбузие: рядко някой се интересува как масите възприемат новите си апартаменти, новите градове, в които ги бяха преселили, качеството на живот, на което ги бяха обрекли.Към края на 60-те години идеята, че „бавачката знае най-добре“, вече започва да предизвиква отпор. Доброволчески организации от средната класа започват да протестират срещу масовото и насилствено прочистване не само на „грозните“ бедняшки квартали, но и на ценни сгради,срещу осакатяването на градския пейзаж: своеволното разрушаване нагара „Пенсилвания“ в Ню Йорк и лондонската гара „Юстън“, строежът на чудовищен небостъргач в центъра на старинния квартал Монпарнас в Париж, лишеното от въображение прекрояване на цели градове. Вместо опит за социално отговорна модернизация от името на общността, тези действия започват да приличат на симптоми на безконтролна и нечувствителна към хората власт.
Да играеш боулинг сам – намаляващият социален капитал на Америка
Робърт Пътнам
Мнозина изследователи на новите демокрации, възникнали през по-следното десетилетие и половина, подчертават значението на силното и активно гражданско общество за консолидирането на демократичното управление. По отношение на посткомунистическите държави най-вече, както учените, така и активистите – защитници на демокрацията – констатират с неудовлетворение отсъствието или заличаването на традициите, свързани с независимото гражданско участие в управлението и широко разпространената тенденция към пасивно упование на държавата. Съвременните запад-ни демокрации и преди всичко Съединените щати обикновено се приемат като модел за подражание от онези, сред които слабостта на гражданското общество в развиващия се или посткомунистическия свят предизвиква загриженост. Налице са обаче тревожни свидетелства, че жизнеспособността на американското гражданско общество забележимо намалява през последните няколко десетилетия.От публикуването на Демокрацията в Америка на Алексис дьо Токвил насетне, Съединените щати играят централна роля в систематичните анализи на връзката между демокрация и гражданско общество. Макар това да се дължи отчасти на обстоятелството, че тенденциите в развитието на американския начин на живот често се разглеждат като предвестници на социалната модернизация, не по-малко важна причина е и фактът, че Америка традиционно се счита за страна, в която гражданските добродетели са на особена почит (както предстои да видим, за тази нейна репутация са налице известни основания). Когато Токвил посещава Съединените щати през 30-те години на ХIX век, склонността на американците да се включват в граждански сдружения е това, което го впечатлява най-силно. Според него, тъкмо тя е ключът към тяхната уникална способност да поддържат демокрацията в действие.„Американците от всички възрасти, от всякакво обществено положение и с всякакви наклонности – отбелязва той – неспирно създават сдружения.
Вярвайте на народа! Популизмът и двете лица на демокрацията
Маргарет Канован
Популизмът, разбиран като апел към „народа“, насочен както срещу установените властови структури, така и срещу господстващите идеи и ценности, не трябва да бъде отхвърлян като патологична форма на политиката, която не представлява интерес за политическата теория. Неговото заиграване с демокрацията повдига важни въпроси. Позовавайки се на разграничението на Майкъл Оукшот между „политика на вярата“ и „поли-тика на скептицизма“, статията предлага анализ на два различни аспекта на демокрацията – „прагматичен“ и „изкупителен“ – и защитава тезата, че неизбежното напрежение между тях превръща популизма в неотстранимавъзможност.Популистките движения, които през последното десетилетие нахлуха в политическото пространство на много западни демокрации обикновено се разглеждат като патологичен симптом, изискващ социологическо обяснение (Betz, 1994, p 4).3 Те не се интерпретират като феномен, поставящ под въпрос разбирането ни за демокрация, а демократично-ориентирани-те теоретици, които подкрепят разширяването на гражданското участие в политиката, отделят малко или изобщо не отделят внимание на популистките опити за мобилизиране на „хората от народа“. Макар подобно пренебрежение да е разбираемо, то е твърде лекомислено. Популистите се въз-приемат като истински демократи, даващи глас на общото недоволство,и на онези мнения, които систематично са били игнорирани от правителствата, основните политически партии и медиите. Много от тях подкрепят идеята за „пряка демокрация“ – вземане на политически решения чрез референдуми и обществени инициативи. Тяхната открито заявена цел е да реализират на практика обещанието на демокрацията властта да се дадена народа. В настоящата статия ще защитавам тезата, че не можем да си позволим да отминем с лека ръка всички тези твърдения и че размисълът върху смущаващото неизменно завръщане на популизма в установените демокрации може да ни помогне да вникнем по-добре в комплексния характер на самата демокрация.
Популизмът – какво ли значи това?
Ернесто Лакло
Всяка дефиниция предпоставя наличието на теоретична рамка, при-даваща смисъл на дефинираното. Този смисъл – както твърди самата идея за дефиниция – може да бъде установен единствено въз основа на разграничаването на дефинирания термин от нещо друго, което дефиницията изключва. На свой ред, това предпоставя поле, в рамките на което различията са мислими. Тъкмо това поле не е непосредствено достъпно, когато наричаме дадено движение (?), идеология (?), или политическа практика(?) „популистки“. В първите два случая – движенията и идеологиите –това определение би включвало разграничаване спрямо други характеристики от същия тип, като „фашистки“, „либерални“, „комунистически“ и т.н. Така незабавно се оказваме въвлечени в трудно изпълнима и, в крайна сметка, проблематизираща сама себе си задача: да достигнем онзи после-ден „редут“, където ще открием „чистия“ популизъм, несводим до алтернативни характеристики. Ако опитаме да направим това, се включваме вигра, в която всяко приписване на социално или идеологическо съдържа-ние на популизма се натъква на вълна от изключения. Това ни принуждавада заключим, че когато използваме този термин, значението му е пред-поставено от нашата езикова практика, но въпреки това не е преводимо вникакъв определен смисъл. Освен това, в още по-малка степен, можем даизползваме това значение като указание за някакъв (изчерпващ го) яснообозначим референт.Какво би станало, ако преминем от движенията и идеологиите къманализ на политически практики? Всичко зависи от това, как интерпретираме този преход. Ако той е направляван от единството на субект, конституиран на нивото на идеологиите или политическите движения, очевидно няма да направим и крачка напред към определянето на спецификата на популизма. Трудностите в определянето на популисткия характер на субектите на определени практики неизбежно се възпроизвеждат в анализите на самите тези практики, доколкото последните просто са израз на вътрешната природа на тези субекти. Има обаче и втора възможност – политическите практики да не изразяват природата на социалните дейци, а вместо това да я конституират. В този смисъл политическата практика ще има онтологичен приоритет спрямо дейците – те ще бъдат само начин на утаяването в историята.
Защо национализмът е вездесъщ, плуралистичен и все още опасен?
Михал Козловски
Важно е да отбележим, че точно както сп. Критика и хуманизъм подсказва, ние сме изправени пред „дефицит на идеологически контролвърху легитимното значение на понятието „национален“. Остава открит обаче въпросът какво точно означава този дефицит или по-скоро на какво е симптом? Налице е общото усещане, че предстои пускането на духа от бутилката (при това за пореден път). От една страна, идеологическият контрол върху значението на понятието „национален“ сам по себе си също буди ужас. От друга страна, фактът, че то може да се превърне в залог на свободна игра между политически или идеологически съперници изглеж-да дори още по-тревожен. Някои от нас все още вярват, че тази свободна игра на значения може да доведе до техния разумен баланс или плурализация, до разширяването на чувствителността ни. Повечето обаче по-ско-ро се опасяват, че този тип съперничество ще предизвика едно безкрайно наддаване, което е порочният кръг на национализма.Този процес може да следва схемата, зададена от неолиберализма: от него се очакваше да унищожи монополите, корпоративните привилегии,властта на бюрократичните мандарини и самонадеяността на стария социален елит. Вместо това той увеличи неравенството, отдалечавайки още повече икономическа власт от обществения надзор и осигурявайки на стария елит нови средства да легитимира наследените привилегии. Ана-логично, дерегулацията на „пазара на националното“ може да увеличи съперничеството, което да не донесе повече плурализъм, а да ускори натрупването на „капитала на националната легитимност“ с всички унищожителни последици…Свободната конкуренция за идеологически и политически контрол над „националното“ ни кара да пропускаме нещо друго, което би могло да има дори по-голямо значение. За разлика от периода преди Втората световна война, национализмът, сам по себе си, има доста лоша репутация. Сериозните политически сили в Европа рядко го подкрепят откри-то. Национализмът, в качеството си на доктрина и идентичност, изглежда морално стигматизиран и културно дискредитиран.
Вотът за политическа партия Атака. Преначертаване на символните граници след социализма.
Надеж Рагару
Някои членове на семейството ми гласуват за Атака, но не саксенофоби. Попитах ги защо. Според тях Сидеров, за разлика от другите, говори за истинските проблеми на България.Волен беше първият, който заговори с факти срещу Доган, Първанов, ислямистката политика на Турция спрямо България и много други неща. Сега всички говорят срещу корупцията на Станишев, но когато В.Сидеров говореше за всички тези работи му се смееха. Да е жив и здрав Волен Сидеров, защото той говори за нашите проблеми и отстоява нашите интереси и докато е така винаги ще го подкрепяме!През юни 2005 г. Атака, екстремистката националистическа коалиция- използваща анти-ромски, анти-турски и антисемитски дискурс – нахлу с гръм и трясък на българската парламентарна сцена, печелейки 21 депутатски места (от общо 240) и 296 848 избирателни гласа (8, 93%). Този пробив изглеждаше изненадващ във всяко отношение: историческия мо-мент (България току-що бе подписала споразумението за присъединяване към Европейския съюз, а икономическото възстановяване започваше да дава плодове); структурата на вота (една трета от избирателите на Атака принадлежаха към образованите обществени слоеве), а също и някоитематични акценти (антисемитизмът, който дотогава почти не присъства-ше в българския политически живот). Една година по-късно, позовавай-ки се на теренно изследване, етнологът Евгения Иванова очерта много прецизно профила на избирателите на Атака: „средно образовани, сравнително успели и работещи“. Тя подчертава социалния характер на вота,изобличаващ новите неравенства и корупцията на политическите елити.
Учители, икономисти и частни индивиди или как пазарът завладя въображението ни?
Мила Минева
Този текст се опитва през анализ на един конкретен социален протест да провери как се конструира хегемонен публичен дискурс, как се задават доминантни интерпретации на едно гражданско действие и в крайна смет-ка как се изработва „здравият разум“ за политическото на съвременното българско общество? Той е опит за „плътно описание“ на синдикалните действия на учителите от есента на 2007 г., но по-далечната му цел е да провери очевидностите, които се конструират в дебата, за „гражданско“ и„социално“ действие, за полето на „политическото“ и как през тях правим света си като ефект на определени публични политики? Текстът разказва как различните социални актьори заемат определени позиции в пространството и анализира ресурсите, с които си служат, за да наложат собствена-та си интерпретация като легитимна. Накратко това е усилие по разбиране на политическия процес през конкретен казус, което търси онези дискурсивни фигури, които успяват да завладеят социалното въображение.
За движението срещу прилагането на технологията хидравлично разбиване в България
Дона Пикард
Дебатът за и против проучването и добива на шистов газ у нас през последната година и половина в същността си беше дебат върху една тех-нология – хидравличното разбиване и за възможните рискове и ползи отнея за българските граждани. Това уточнение е важно, предвид опитите на редица коментатори да политизират дискусията с цел да пренасочат фокуса от специфично техническите и регулативни въпроси около високообемното хидравлично разбиване (фракинг) към по-лесно манипулируемитеполитически пристрастия. Резултатът от този дебат обаче имаше реалниполитически последствия, които не се изчерпват с приетите текстове на забрана върху технологията: очертаха се контурите на един нов за Бълга-рия тип политически субект – социалното движение.В какво се състои проблематичността на фракинга? Като една от тех-нологиите, целящи извличането на последните и все по-трудно достъпнизалежи на природен газ, хидравличното разбиване трябва да преодолее редица препятствия, докато освободи тези залежи – освен, че сондажите достигат дълбочина много по-голяма от конвенционалните такива, обикновено те продължават и хоризонтално, като често от един вертикален сондаж се насочват няколко хоризонтални лъча, за да се разшири обхвата на операцията. Следва разкъсването на скалния пласт със смес от вода(между 11000 и 19000 тона вода за всяка фракинг операция), механични пълнители и химикали, много от тях токсични и канцерогенни, през пер-форации в хоризонталната част на сондажа. Рисковете, които се асоциират с тази дейност основно са свързани: (1) Със замърсяването на подпочвени-те води, почвите и въздуха; (2) С увреждане на агротехническите свойства на почвите заради нуждата от изграждане на наземна инфраструктура за всяка отделна сонда; (3) С изразходването на огромни количества вода,които не подлежат на пречистване след отработването им и (4) С причиняване на земетресения. Данните за тези опасности са описани и публикувани не само в популярните медии, но и в научни издания, основно в САЩ.
Окупирай Орлов мост! Структурни изменения на публичността
Леа Вайсова
Свидетели сме в последните години на засилени граждански дейст-вия, чийто мотив най-общо може да се обозначи като опазване на околнатасреда. Този дискурс преминава не само през екологичните неправител-ствени организации, но и през държавните политики, навлиза в образо-вателните практики, превръща се в популярен стил на живот. Настоящатастатия представлява малък опит за разбиране на тези тенденции, спирай-ки се върху конкретния казус около промените в Закона за горите и пос-ледвалите протестни действия, кулминирали в „Окупирай Орлов мост“.Казусът около Закона за горите от април 2011 г. до юни 2012 г.Идеологически ракурси на „мутрата“Историята започва на 9 април 2011 г., когато влиза в сила нов Законза горите. Център на проблема става придобилият известност раздел IV„Учредяване на ограничени вещни права върху поземлени имоти в горски-те територии“ и в частност чл. 54, който се отнася до правото на строежвърху поземлени имоти в горските територии. Чл. 54 не позволява изграж-дане на ски съоръжение на горските територии без промяна на предназна-чението на територията въз основа на отправено искане към определенипо чл. 55 инстанции. Като следствие на нанесените изменения в началотона декември 2011 г. представители на фирмата, стопанисваща съоръже-нията на природен парк „Витоша“ – „Витоша ски“, обявява, че лифтоветеняма да функционират поради наличен правен казус, който не позволявана фирмата законово да почисти и обезопаси просеките под лифтовете,защото няма предоставен сервитут. Такъв не е получен, тъй като Минис-терството на околната среда и водите отхвърля предложения от „Вито-ша ски“ специализиран подробен устройствен план поради некачественаекооценка. Планът предвижда разширяване на ски зоните на Витоша ине е съобразен с плана за управление на природен парк „Витоша“, койтозабранява строителство на нови съоръжения до 2014 г. Освен това планъте в нарушение и със Закона за защитените територии.
на български език