Детството при социализма

Вероятно заради собствените си спомени, пристъпих към книгата Детството при социализма с очакването да намеря и там щастливото детство. Бях завладяна от онази приповдигнато-умилителна нагласа на спомнящия си, която се илюстрира в съждения от рода на „Каквито и да са спомените от детството, са винаги хубави, мили и истински!“ (цитат от книгата с мнения на посетители на експозицията „Инвентарен склад на социализма“, с.173).

С напредването на прочита книгата ме изтръгна от тази безкритична нагласа, като последователно ме сблъскваше с конструирани модели на щастливо социалистическо детство. Ако условно разделим изследванията в книгата на две части – история и памет (разделението е условно, доколкото и в историческите реконструкции е използван материал от спомени на участници), в историческата част детството е представено през социалното инженерство на социализма (в изследванията на дружинните ръководителки и на проекта „Знаме на мира“); през законодателните инициативи от първата половина на миналия век, които подменят грижата за детето с демографски и национални политики; през институционалната структура на грижите за децата (в изследванията на домовете за сираци и деца със специални грижи преди и след 1989г.); през преждевременната зрялост на участниците в бригадирското движение. Тук светът на детството се изплъзва,подменен от политически и институционални модели.

Също и във втората част, посветена на спомнянето на детството, вместо спомени за игри, забавление и мечти за светлото бъдеще намираме оправдателни наративи, които трябва да направят миналото да изглежда по-приемливо (с.183), или пък несигурност и объркване – поколенческата драма на онези, които помнят социалистическото си детство в светли краски.

Накратко казано, детството като период на безгрижие, свързан с израстване посредством развлечение и ведър поглед към бъдещето, почти не присъства в книгата. Теоретичната част на въведението, подписана от Кристина Попова, очертава изследователското поле на детството: характерни са отделни теми от детския живот (игри, труд, грижи за децата, детска престъпност), регионални изследвания на детството, на децата от различни социални групи, различни поколения, религиозни и етнически общности.

Децата на социалистическа България са такава голяма тема, която е слабо изследвана, и в това отношение книгата е новаторска. С изключение на публикациите на Кристина Попова върху детството през предходния исторически период, за порастването в социалистическа България разказват само изследванията на Карин Тейлър, които се отнасят за следващия възрастов период и попадат по-скоро в полето на младежките култури[1]. В рамките на въведението Кристина Попова проследява конструирането на „идеята за детството като защитен период в живота на индивида“ (стр.11). Идеологията на щастливото детство е конструирана по различни начини преди и след Първата Световна война, по време на социализма. „Идеята за правото на щастие, наследена от мислителите на XVIII век, в патерналисткия модел на обществото при социализма се превъплъщава в предписание, принуда към щастие. Представите за бъдещето са придружени винаги от образите на щастливото социалистическо детство с неговата стерилно-привлекателна безгрижност и завладяваща пропагандна сила.“(с.14)

Студиите в книгата следват тази заявка, както в избора на темите, така и в анализа на изворовия материал. Първото изследване не само проследява нормативната рамка на „създаването на новото дете“ на социализма като задача на всепроникващата ДПО „Септемврийче“, но и описва конкретните техники, чрез които професионално подготвени дружинни ръководителки следва да „създадат“ пионерска самоинициатива (доколкото според идеите на Надежда Крупская пионерското движение се ражда и се ръководи отдолу, от инициативата на самите деца); да подредят „царството Пионерия“, както подреждат пионерския строй, маршируването и пеенето в хор; да инсценират детството, както инсценират събития от героичното минало.

Проектът за детската асамблея „Знаме на мира“ в реконструкцията на Иван Еленков проследява отново технологиите за управление на детството, но в периода приблизително от 1975 до към 1984г. Роден от „словесното реене“ (с.63) на председателката на Комитета за изкуство и култура Людмила Живкова, проектът привежда в действие новата идеология, която режимът черпи от визионерството на председателката – „обещанието за едно ново спасение, основано на култура, и нов, прероден в нея за красотата човек“ (пак там). Така детето се превръща в обещание – обещанието за всестранно развитата творческа личност. То сякаш е винаги в зародиш, винаги недоразвито, винаги незавършен проект. Траекторията на развитие на детската личност според проекта „Знаме на мира“ е изключително в сферата на високата култура. От децата се очаква художествено творчество, организирано в различни прояви, разпределени според формите на високото изкуство: изобразително изкуство, музика, изящна словесност (с.58-59). Разгръщането на въпросната идеологическа програма в практиката не са предмет на изследването, но находчиво са приведени свидетелства от стенографските протоколи от обсъжданията на „слабостите“ в провеждането на мероприятията. Подробните справки за разходваните финансови средства будят крива усмивка.

Следващите три статии описват законодателната и институционална грижа за детето преди, по време и след края на социализма, като чертаят линиите на неизбежна и безалтернативна приемственост. Оказва се, че законодателните инициативи спрямо децата в периода между 1918 и 1944г., изследвани от Света Балуцова, се свеждат до мерки за насърчаване на многодетните семейства, социални мерки към определени целеви групи, „децата и засягащите ги закони се оказват инструмент за укрепването на вътрешната политика и на държавността“(с.93). Така по времето на социализма, държавната структура от „домове“ (Дом „Майка и дете“, Дом за деца и юноши, домове за деца с увреждания и т.н.) наподобява мрежа от фукоянски дисциплинарни институции, според описанието на Анелия Касабова. Те са затворени, изолирани и неефективни, доколкото възпитават несамостоятелни индивиди, нуждаещи се от „настаняване“ (на работа, в жилище и т.н.) и след навършване на пълнолетие. Статията на Ирина Радева коментира затрудненията в грижите за децата в институции след 1989г., наследствеността от предходния период и нормативната уредба. Във втората си част проучването работи с изказвания на експерти и „заинтересовани играчи“, които прозират през изводите на изследователката, но не са цитирани систематично. По този начин се спуска двоен воал пред погледа към детството – „децата в риск“ са разгледани веднъж през очите на възпитатели и експерти и втори път през изводите на авторката. На места изследването говори на езика на проектния жаргон.

Както стана ясно, статиите в сборника надскачат времевите рамки на социалистическия период, но също и възрастовите рамки на детството – изследването на бригадирското движение на Биляна Раева бележи границите на детство.

Особен интерес представляват последните три статии, условно попадащи в раздела за паметта за социалистическото детство. Тъкмо тук изложението добива антропологическа плътност, детството може да се усети в наивната красота на спомена. Става дума, разбира се, за репрезентации. В музея на ГДР в Берлин репрезентацията е игрова: „Отвори тук“, „Пипни това“. Представени са играчки, пионерчета, училищна черна дъска, също пънкари, бирени бутилки, графити, отрязани цветни коси. Социализмът се инфантилизира, а музеификацията му си спечелва обвинения в нормализация. Анализът на Светла Казаларска сравнява музейни репрезентации и реакции на публиките в ГРД и България, и е много по-прецизен отколкото бих могла да предам тук.

Надежда Гълъбова работи с интервюта с възпитаници на софийската английска гимназия, които създават една съмнително подредена и представителна картина за миналото. Съществуването на училища за елита в едно общество от равни е изправило пред изпитание въпросните представители на елита. Те е трябвало да конструират едно приемливо лице на своето особено място/училище. Същите стратегии на представяне работят и до днес и създават „монолитни паметови конструкции“ (с.182) за безусловното знание, което са получили.

Последният текст обсъжда спомените за детството в интернет проекта „Аз живях социализма“ на представителите на две поколения – на 20-29 годишните и на 30-39 годишните. Диана Иванова класифицира двете възрасти и като два вида отнасяния към социалистическото детство, два вида несигурност и произтичащите от това драми: а) „рационално разбирам, че социализмът е трябвало да си отиде, но емоционално съм объркана – не разбирам защо чувствата ми оттогава са грешни“ (с.194) б) по-възрастното поколение според авторката има по-дълбоки травми, то говори за срам и е по-рефлексивно спрямо себе си.

Щом трябва в парадигмата на паметта непременно да говорим за драми, то в последния текст аз открих корените и на собствената си драма. „А аз помня своето щастливо детство.“, възкликва един от спомнящите си, когато разбира грижливо пазената семейна тайна, че чичо му е бил разстрелян от Народния съд (с.195). Това поражда чувството на вина, че е живял щастливо, без да знае истината за престъпленията на режима. Като изследовател аз знам, че щастливото детство е идеологическа конструкция. Изследванията в тома изкусно деконструират щастливото детство през социализма. Но това, че знам че е социална конструкция, не прави моето щастливо детство по-малко истинско за мен, в моите спомени и преживявания. Затова и моето детство винаги ще се изплъзва от опитите да бъде деконструирано.

[1] Вж. Taylor, Karin (2003) “Socialist orchestration of youth: The 1968 Sofia Youth Festival and encounters on the fringe”, Ethnologia Balkanica, 7/2003, 43-61; Taylor, Karin (2006) “The ‘Sexual revolution’ in Bulgarian socialism”, Балканистичен форум, 1-3/2006, 159-178.

 

• Валентина Георгиева
• Детството при социализма. Политически, институционални и биографични перспективи