История на Народна Република България. Режимът и обществото

“История на народна република България. Режимът и обществото (съст. Ивайло Знеполски)” не идва на празно място. Най-близкият контекст на внушителния том (716 страници) е поредицата от книги, издадени от Института за изследване на близкото минало, чиито автори са в по-голямата си част и автори на отделните студии в “Историята”. Веднага трябва да се подчертае обаче, че тези студии не са съкратени версии на съответните книги, а специално написани текстове, подчинени на един общ проект. И макар през последните десетина години да се натрупа доста книжнина върху периода 1944-1989 г., спокойно можем да кажем, че “История на НРБ” е нещо уникално – най-вече като тематичен и проблемен обхват. Не познавам друго изследване, което да прави такъв изчерпателен разрез на различните полета на обществения живот при социализма – политическа история, социална история, история на институциите, история на производството на историческо знание… Всъщност това е преди всичко история на политиките на режима в различните социални полета и съответно различните практики на контрол. История на «грижите», правещи тоталитарната държава именно тоталитарна.

Внимателният читател може да забележи как «История на НРБ» всъщност проблематизира два мита или клишета на приблизителното знание за близкото минало. Първото е лесното обобщение – «Това е времето, в което властваше Партията». Да, безспорно, но какво представлява Партията? В един ироничен хорър-разказ на Алек Попов от средата на 90-те Ленин и болшевиките са представени като зли извънземни или може би демони, но във всеки случай определено като не-хора. Привеждам този литературен пример, защото хиперболозира характерната за първите години на Прехода склонност комунизмът да бъде мислен като някакво чудовищно «външно» на човешкото, като зло, който неизвестно как се вклинява в социалната тъкан и след това си отива, преди да сме разбрали какво всъщност представлява. Именно затова е особено важен начинът, по който например Александър Везенков в своята студия “Еднопартийната система: БКП и управлението на страната” подробно и педантично обяснява какво всъщност представлява този всеобхватен контрол на БКП, как е бил осъществяван, какъв е бил “интерфейсът”, с който партията се намесва непрекъснато и моделира живота. В същата посока работи студията на Момчил Методиев за ДС – какво е представлявал Комитетът за държавна сигурност, променял ли се е като структура и задачи и т.н.

Вторият мит, който «История на НРБ опровергава, е че комунизмът е догматична, «дървена»идеология. Отделните изследвания в Историята показват много добре как през годините режимът прави доста успешни опити да адаптира идеологическите си постулати в съответствие с променящата се обстановка. Това важи както за икономиката, така и за “националния въпрос” или пък например за концепцията за “социалистическия реализъм”. Няма идеологически постулат, който да не може да бъде коригиран, понякога на 180 градуса. «Правилното» в крайна сметка се оказва онова, което Партията прецени за правилно. Впрочем това обяснява и феномена на вътрешнопартийното дисиденство – в БКП и прилежащата й интелигенция непрекъснато се появяват някакви «инакомислещи», които не признават символния монопол на Централния комитет върху тълкуването на марксистко-ленинската доктрина. Критичният потенциал бива канализиран в нещо като комунистическо протестантство – желание да се тълкува Светото писание на Маркс и Ленин без контролиращата институция на църквата-партия.

«История на НРБ» респектира не само с обхвата, но и със сдържания тон на фактографична добросъвестност. Повечето автори в тома изглеждат отдадени на фактите, а не на спекулативните построения, на архивите, а не на теорията. Това е история на тоталитаризма, написана от историци (дори когато чисто биографично някои автори идват от други дисциплинарни полета); тя несъмнено би била друга, ако беше направена от неомарксистки социолози или от литературоведи и културолози. Предаността към фактите и архивите обаче не води до онази мнима «обективност», под която обикновено се крие отказ от морална и политическа позиция. Проектът «История на НРБ» отказва да «нормализира» и оневинява тоталитарното минало с аргументи от типа «обективни процеси» и «такова беше времето». Тоталитаризмът не е социализъм, а режимът от 1947 до 1989 г. не е просто някаква разновидност на световното «ляво» – това е големият извод, до който различните изследвания в тома достигат.

Фактографичната дисциплинираност на «История на НРБ» далеч не означава, че това е някаква позитивистична, доверчиво вкопчена във “фактите” История. Че не е така проличава най-добре в силно изявения авторефлексивен пласт на това колективно изследване. Той се проявява най-видимо в уводната студия на проф. Ивайло Знеполски «Тоталитаризмът – из историята на един незавършен дебат» и във финалния раздел «Изследването на комунизма: извори, подходи, методи», където са включени студии на Иван Еленков, Даниела Колева и Румен Даскалов. Авторефлексивната рамка на «Историята» започва с мотивирането на понятието “тоталитаризъм” и изследването на възможността то да бъде употребено по отношение на периода 1948-1989 г. (Ивайло Знеполски). Важните въпроси тук са поне два: доколко продуктивно е понятието “тоталитаризъм” и дали следва да го използваме по адрес на целия период 1948-1989 г. или трябва да го ограничим само до сталинизма? Убедително защитената теза на проф. Знеполски, която повечето от следващите студии в книгата потвърждават, е че “Реформираният тоталитаризъм от гледна точка на политическата система не се е превърнал в по-малко тоталитарен” (с.76). Самият Ивайло Знеполски в другата си студия от “Историята”,„Консенсусната диктатура и социалната й база”, аргументира тезата за приложимостта на понятието “тоталитаризъм”, като показва как се натурализира властта на БКП посредством „корумпирането на масите” – и това е технологията, която варира, но остава еднакво ефективна и преди и след 1956 г.

Авторефлексивният пласт се разгръща в заключителния раздел на книгата, където се изследва самото производство на историческо знание за тоталитарния период. Засегнати са: дискурсът на професионалните историци като форма на оттласкване от идеологическия дискурс, която обаче има своите вътрешни лимити (Иван Еленков), възможността за “устна история”, която да задвижи един алтернативен режим на историческо знание за миналото (Даниела Колева), дебатите за ключови понятия на историографския дискурс в осмислянето на тоталитаризма – преди и след 1989 г. (Румен Даскалов).

Авторефлексивният пласт е безспорно интересен за професионално ангажираните със знанието за близкото минало, но, разбира се, основната тежест в «История на НРБ» пада върху изследването на различните събитийни редове и социални полета. На първо място бих посочил богато информативните статии от първия раздел, «Политическата природа и политическата история на комунистическия режим (1944-1989)», написани от Даниел Вачков и Михаил Груев. Те в най-голяма степен биха могли и би трябвало да се използват от бъдещите автори на учебници по история за този период. Същото се отнася до раздела за стопанския живот в НРБ, където са текстовете на Даниел Вачков и Мартин Иванов за икономиката в съответно двата големи подпериода на тоталитарния режим, както и текстовете на Михаил Груев за колективизацията и за демографските процеси. Целият този обем от факти, процеси и събития е систематизиран по един забележително прецизен начин.

Подредбата на текстовете в «Историята» привидно напомня за обичайната историографска практика да се започва с политическата история и като се мине през икономиката и социалната сфера се стигне до културата и другите периферни, «надстроечни» явления. В случая обаче липсва йерархизацията при излагането на историческите процеси и по-точно липсва подчиняването на историографското знание на един доминиращ разказ, бил той политически или икономически. Това е една “нетоталитарна” история на тоталитаризма. Социалните полета са изследвани поотделно – икономика, политически институции, социална стратификация, литература, култура и т.н. Поражда се обаче основателният въпрос: не е ли това просто сборник от статии със солидна подвързия и надпис “История на НРБ”?

На този въпрос може да се отговори по поне два начина. Първият е – а как другояче? При днешното развитие на хумантаристиката да се очаква един методологически монистичен всеобхватен труд е несериозно. Няма привилегирован подход в изучаването на обществото, по скоро истината се търси чрез напасването на различни методологически парадигми и гледни точки. Второ, макар отделните студии да приличат на ветрило, това ветрило все пак се схожда в обща точка. Общата точка е властта или контролът, упражнявани от Партията в различните сфери. Т.е. статията на Чавдар Маринов за отделните казуси при “националния въпрос” е посветена не на самите национални идентичности, а на начините, по които комунистическата партия се опитва да контролира тези идентичности. Същото важи за почти всички други студии – Петя Кабакчиева пише не толкова за социалната стратификация при социализма, а за опитите на Партията да моделира тази стратификация; Пламен Дойнов – за опитите да направлява литературата посредством понятието “социалистически реализъм” и т.н. В най-общ смисъл това е история на властта в НРБ, по-точно на властовите техники и легитимиращи дискурси, чрез които тази власт направлява и моделира процесите в различните обществени сфери.

В «Историята…» фактите са оставили донякъде на заден план репрезентациите. Изключение прави силният текст на Николай Вуков за монументалните паметници на комунистическия режим. Една история на «режимите на репрезентация» вероятно би помогнала да се осветли легитимиращата база на тоталитаризма, с което ще се навлезе по-дълбоко в територията, очертана от Ивайло Знеполски в студията „Консенсусната диктатура и социалната й база” – а именно какви са инструментите и техниките, чрез които се осъществява натурализирането на тоталитарния режим и обезопасяването на съпротивите срещу него.

Големият въпрос, който бихме могли да зададем по адрес на тоталитаризма, е дали в България той падна закономерно или случайно. В полза на тезата за малко или много случайния характер на сгромолясването говори опортюнизмът на Живков и въобще на БКП като цяло, способността за приспособяване към ситуацията; “лошият късмет” с идването на власт на Горбачов, който снема доверието си от Живков и т.н. Т.е. би могло да се допусне, че при друга констелация на силите режимът би могъл да оцелее в някаква трансформирана, китайска или латиноамериканска форма. Още по-силни са обаче аргументите в полза на другата теза. “Закономерното” в сгромолясването на тоталитаризма е разкрито най-добре в неговите “фалити”. Поне на три от тях “История на НРБ” обръща специално внимание. Това е фалитът на икономиката (и по-точно трите фалита, описани от Мартин Иванов), фалитът на националния проект, проявен в резултатите от “Възродителния процес” (Чавдар Маринов), фалитът на културния монопол, т.е. контролът върху производството на легитимираща символика (Иван Еленков, Пламен Дойнов). Което говори, че това, което стана, трябваше да стане.

Структурата на “История на НРБ” е такава, че позволява четенето на миналото да става по паралелни сюжетни линии. Хронологичният принцип е спазен в отделните изследвания, но не е доминиращ в тома като цяло. С други думи чрез отделните текстове ние отново и отново се връщаме към налагането на режима, към Априлския пленум, опитите за реформи през 70-те и т.н. – веднъж през призмата на властовите размествания в БКП, после през икономическите процеси, след това през социалната и културна политика. Така ако читателят иска да получи адекватно знание за даден подпериод или възлова година, той ще трябва сам да изгради разказ, събирайки фрагменти от отделните студии. Ако се интересуваме от ситуацията в началото на 70-те и опита да се създаде социалистическо консумативно общество, можем да съпоставим процесите в икономиката (финансовата криза), културата (възходът на Людмила Живкова и идеята за “творческо преобразяване на живота” като някакъв контрапункт на консуматизма, който така и не може да бъде удовлетворен), и опита за прекръстване на помаците. 80-те години пък могат да бъдат видени през икономическата агония, националистическите изблици покрай Възродителния процес и отчаяната вяра на Тодор Живков в «научно-техническия прогрес», довела до първото място на научните работници в таблицата с равнището на средната работна заплата в различните отрасли (Петя Кабакчиева). «Историята…» не предлага сдъвкано знание, тя разгръща много разкази, но отказва да наложи доминиращ Разказ, а стои донякъде като енциклопедия, която ще бъде четена в последователността, която читателят избере.

При едно евентуално второ издание на «Историята…» би могло да се помисли за добавянето на апарат, който да помогне на читателя в избирането на маршрут за преброждане на тоталитаризма. Става дума най-вече за индекс, таблица на най-важните събития в различните сфери по дати, евентуално кратка информация за историческите личности, споменавани в текста. Подобен апарат би бил особено ценен и при, да се надяваме, публикуването на труда на чужд език и за чужда публика.

«История на НРБ» автоматично извиква клишета като «събитие», «запълване на огромна празнина» и т.н. Понякога обаче клишетата се верни. Бих внесъл само една корекция. Трудът на учените, създали «История на НРБ» не толкова «запълва», колкото «разчиства» една празнина. Знанието ни за тоталитарното минало е като празнина, задръстена с предразсъдъци, емоции, стереотипи и медийни конструкции. «История на НРБ» се опитва да осветли и разчисти тази празнина и в този смисъл показва онова мъжество на разума, което е истинският белег на Просвещението.

^* Рецензията е публикувана с любезното съгласие на вестник Литературен вестник, където е и оригиналът на публикацията: Литературен вестник, 20-26 януари, 2010 г., бр. 2, год. 19.

 

• Бойко Пенчев
• Ивайло Знеполски (съставител) – История на Народна Република България. Режимът и обществото