Пепка Бояджиева – Социалното инженерство

Ако имаше повече книги като тази, социалистическото ни минало би било повече минало и по-малко настояще. Изследване на практиката на останал в историята политически субект, книгата на Пепка Бояджиева може да се чете като предупреждение за опасностите от всяко социално инженерство, при което многообразието от гледни точки, перспективи и позиции е пренебрегнато, обществено значими ценности са преподчинени на интересите на една социална група, един-единствен социален ред е погълнал всички останали.

Как “значими и завладяващи социални ценности” могат да породят действия, които отричат собствените си морални основания и подкопават устоите на “живеенето заедно”? Историята на този процес проследява и изследва Пепка Бояджиева, съсредоточавйки вниманието си върху политиките за прием във висшите училища, инициирани и реализирани от БКП по време на нейното 45 годишно управление. Така по проблематика книгата се вписва в историческата социология на социализма, която се формира и развива като самостоятелно изследователско поле в България след 1989 година. Именно спрямо научната рефлексия на социалистическата действителност най-ясно се открояват приносите на книгата и най-силно изкристализират читателските очаквания.

Преди всичко изследването на Пепка Бояджиева разширява периметъра на осветените зони на комунистическото минало. Висшето образование е в центъра на изследователския интерес, но фокусът е ‘настроен’ толкова прецизно и точно (върху достъпа до висше образование и неговата политическа регулация), че позволява проникване в дълбочина, разпластяване на феномена и разкриването на неговите универсални и исторически специфични характеристики. В контекста на комунистическата държава-партия висшето образование е не просто територия и инструмент за провеждане на политики, а механизъм за социално инженерство с цел възпроизвеждане на монополната позиция на управляващия субект. Тази инструментална роля на висшето образование, подчинена на една неизменна, тясногрупова цел, го прави ключ за разбиране на принципите и механизмите на функциониране на комунистическия режим. Познавателна функция, която анализът на висшето образование може да осъществи с различна степен на успешност в зависимост от избрания теоретичен модел.

Теоретичната перспектива на неоинституционализма, в която се разгръща изследването, съдържа потенциал за анализ на висшето образование в България по време на комунистическия режим като елемент, изоморфен на тоталитарно изграждащата се институционална среда, и следователно възпроизвеждащ нейните характеристики. Основният въпрос, поставен от автора, е “как университетите като специфичен вид институции се адаптират към институционалната среда на тоталитарното общество, т.е. към среда, която е в противоречие с основните принципи на тяхното изграждане – институционална автономия и академична свобода?” (с. 19). Оттук изследването на процеса на институционализация на социалистическите политики за прием във висшите училища търси “отговор не само на въпроса как, но и на въпроса защо се институционализират дадени политики” (с. 20). Акцентът е поставен върху принципите, нормите и ценностите, които ръководят тези политики, и върху актьорите и действията, които ги реализират. Чрез прецизен анализ на солидна документална база Пепка Бояджиева разкрива социалната трансформация на преподавателския и студентския състав на българските университети, която, започнала под знака на демократизиране на висшето образование и възстановяване на социалната справедливост по време на Отечественофронтовското правителство още през есента на 1944 година, достига до изграждане на лоялен, но нискоквалифициран партньор на БКП в лицето на част от специалистите с висше образование, преминавайки през политически чистки, политическо фаворизиране и непризнаване на значението и стойността на академичните критерии за успех и постижение. Цялата история на достъпа до висше образование в социалистическа България е аргументирано представена от автора като “превръщане на системата за прием на студенти от академичен в държавен (партиен) проблем” (с. 43-93). Детайлно и прецизно са описани и анализирани двете форми на дискриминация – негативна (чистки, забрани, ОФ-бележки) и позитивна (различните видове привилегии според социален произход, партийна принадлежност и лоялност на родителите, работнически статус, работнически и селски произход, териториален признак, етнически признак, пол, както и привилегията “да бъдеш извън правилата”) с цялата палитра от легитимиращи ги нормативни актове, институционални процедури и самоопровергаващи ги действия, зад които неизменно стои управляващият политически субект, дублиращ държавните и академичните структури. Чрез внимателно съпоставяне на приети и публикувани нормативни документи авторът не само успява емпирично да докаже основни черти от стила на управление на БКП – като непрозрачност при вземане на решения, “изкривяване” и “прекрояване” на информацията, “контролиране на границите на позволената публичност”, но формулира важно методологично правило при изследване на комунистическия период, а именно работа с “целия набор от достъпни материали и архиви, а не само [с] публикуваните нормативни актове” (с. 159).

Безспорен принос в изучаването на тоталитарното общество, това панорамно, многопластово и нюансирано представяне на системата от забрани и контролирани привилегии в българското висше образование по време на комунистическия режим (гл. 2, 3 и 4) се допълва от анализ на реалното им функциониране и реалните им последици в стратификационен, морален, групов и личностен план (гл. 5 и 6). И тук Пепка Бояджиева ни прави ‘свидетели’ а) на гъвкавата стратегия на управляващия политически субект, който променя, замества, измества, нарушава собствените си решения, но никога не се отклонява от главната цел за запазване и укрепване на собствената си монополна позиция чрез създаване на лоялна социална база сред най-образования слой от населението; б) на ефективността на политиките за прием във висшите училища и техните обратни ефекти; в) на бавната, но сигурна морална ерозия на българското общество, в което ценностните редове не просто са объркани, а подменени. Чрез сравнителен анализ с политиката в сферата на висшето образование на комунистическите партии в Полша, Чехия и Източна Германия Пепка Бояджиева ясно показва едновременно неуникалността и специфичността на българския случай, обяснявайки го с няколко фактора: приоритет на висшето образование за БКП от самото й идване на власт до края на нейното управление, всеобхватност и мащабност на предприетите мерки, едновременното прилагане на дискриминационни и преференциални механизми, изключителен приоритет на социалните пред академичните критерии, бързо и радикално налагане на съветския тоталитарен модел във всички обществени сфери (гл. 7, с. 265-282). Трайните последици от тази политика намират израз в социална структура, която не просто се възпроизвежда в продължение на четири десетилетия, а определя структурните особености и поведенчески модели на елитите в различни области на обществения живот в постсоциалистическото българско общество. Достатъчно е да споменем обоснования въз основа на анализ на емпирични данни и документални и архивни източници резултат, че от средата на 50-те години до края на 80-те години приблизително 50 % от кандидат-студентите всяка година са приемани благодарение на регламентирани, а често и на нерегламентирани социални и политически привилегии, за да направим извода, че част от съвременния български елит над 40-годишна възраст е продукт на тази система.

И така, последователно приложен към социалистическата образователна система, аналитичният потенциал на неоинституционализма разкрива висшето образование като сфера на дейност, изцяло подчинена на монополната и всеобхватна структура на политическата власт, а политиките на прием във висшите училища като политически инструмент за социално инженерство на монополния властови субект. Изследователският предмет – висшето образование и неговите институции, вкл. и тези, регулиращи достъпа до него, се оказва външен на контекста елемент и неговото социологическо обяснение се търси в структурноопределящите характеристики на тоталитарното общество. При тази теоретична перспектива обаче остават необясними редица изявени от самия автор парадокси на функциониране на политиките за прием във висшето образование по време на комунистическия режим – като производството на поверителна информация по изпълнение на публични решения, създаване на повече привилегии от потенциалните бенефициенти, превръщането на социалния произход в залог на достъпа и ограниченията в общество, призвано да преодолее ограниченията на социалния произход, възлагането на все повече възпитателни функции на висшето образование в хода на все по-пълната победа на социалистическия обществен ред, превръщането на управляващия субект в най-големия нарушител на създадените от самия него правила, утвърждаване на изпълнителните органи като носители на нормативни функции – “съавтори на правилата” при издаването на ОФ-бележки. Политическото управление на социалистическото образование, променящият се език на комунистическата аргументация, превръщането на социално значими цели в източник на форми на социална несправедливост и рестрикции, подмяната на ценностните редове, съпротивата, явна или завоалирана, публична или вътрешно органичена, на университетските среди срещу налагането на неакадемични принципи и критерии биха могли, струва ми се, да бъдат разбрани, ако самото висше образование се разглежда като средоточие на взаимозависими интереси, цели, позиции и ресурси. Начинът, по който напрежението или равновесието между тях се поддържа, усилва или тушира, би могъл да разкрие спецификата на социалните отношения с присъщите им индивидуални и колективни компромиси, несанкционирани нарушения и разклатени ценностни устои. И така да ни направи бдителни към социални експерименти, при които общозначими ценности биват експроприирани от една политическа сила, прикрепвани към една властова позиция, инструментализирани в името на тясногрупови интереси.