Критика и Хуманизъм | 42 | 2013 | Градът: залог на локални и глобални политики

водещи броя: Елица Станоева и Майя Грекова, кн. 42, бр. 1-2/2013 , ISSN:0861-1718

Купи изданието

Съдържание на изданието

Защо и как бе измислен "балканският град"?

Концепцията за „балканския град” би могла да представлява интерес както във връзка с изучаването на селищната история на страната и региона, така и заради все по-дискутирания проблем за достигналото до нас градско културно наследство. Всъщност от самото начало трябва да отбележим, че тази концепция не е продукт на градските изследвания в тесния смисъл на думата, а на балканистиката. Тази дисциплина се радва на голяма популярност у нас и обикновено се смята, че позволява да се надскочат тесните национални граници и да се поставят изследванията в един по-широк контекст. В по-ранни публикации настоявах, че наред с несъмнените ползи при тази парадигма се плаща твърде висок данък на въображаемата граница, която минава по Урал, Черно море, Проливите и Егея и „отделя” Европа от Азия, съответно Балканите от Анадола и Близкия изток. Проблемът е, че дори тази граница да е „условна” и да се приема „от практически съображения”, тя води до една силно деформирана представа за историческите реалности. Съответно анализирането на историографската концепция за „балканския град” може да бъде от полза както за едно по-адекватно контекстуализиране на градската история и наследство, така и за преосмисляне на нагласите в т.нар. балканистични проучвания.

 

Език

Цена:

[paiddownloads id=“357″]
BG 1.50 EUR

Автор: Александър Везенков

Александър Везенков е историк, изследовател на свободна практика. Сред публикациите му са: „Как тъжната действителност се превърна в културно наследство: нашите старинни градчета“ (в С. Дечев (съст.), В търсене на българското. Мрежи на национална интимност, XIX-XXI век; 2010); „Urbanizarea şi reţeaua urbană în Sud-Estul Europei” (in M.-L. Murgescu, S. Câlţia (eds.), Exerciţii întru cunoaştere. Societate şi mentalităţi în noi abordări istoriografi ce; 2003); „Капалъчаршия – въображаемата и истинската, някога и сега” (Историческо бъдеще, 1-2/2003); „Réformes et changements sociaux dans une ville ottomane au XIXe siècle: le cas de Sofi a” (Etudes turques et ottomanes. Documents de travail, 9-10/2001). Работи основно по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на институционалната история на комунистическите режими и на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век.
Имейл: avezenkov@hotmail.com

Градът и "израждането": евгеника и модернизация в България от началото на ХХ век до Втората световна война"

Макар първите прояви на евгеничното въображение в България да се отнасят към началото на ХХ век, периодът след края на Първата световна война е времето, когато изявени представители на биомедицинските и социалните науки инициират по-широк публичен дебат върху необходимостта от провеждане на евгенични мероприятия за национално „оздравяване”. Докато в най-общи линии т.нар. негативна евгеника предлага механизми за ограничаване раждаемостта на „наследствено малоценните” индивиди, позитивната евгеника предписва система от финансови и социални привилегии за насърчаване възпроизводството на лица с „високо биологично качество”. Целта, която си поставям тук, не е детайлна реконструкция на съдбата на конкретните евгенични мерки. Ще се опитам да очертая една тяхна концептуална карта в по-едър мащаб, която може да бъде мислена като резултат от усвояването и адаптирането на западни биополитически модели от края на XIX век насетне. Паралелно с това ще потърся на картата връзките между научните инструменти на „биовласт” (Фуко), зададени от евгеничния дискурс в България, и определени културно-политически визии за модерност, идентичност и гражданство.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“358″]
BG 1.50 EUR

Автор: Гергана Мирчева

Гергана Мирчева е завършила право и културология в СУ „Св. Климент Охридски”. В момента е докторант по история на българската култура през XX век към катедра „История и теория на културата” в СУ. Последните й публикации включват: „Marital Health and Eugenics in Bulgaria (1878-1944)” (in M. Turda, S. Trubeta and C. Promitzer (eds.), Health, Hygiene and Eugenics in Southeastern Europe to 1945; 2011) и „Physical Education in Bulgarian Schools, 1918-1944: The (Re)Production of Masculinity and the Re-Creation of the National Body” (Women’s History Review, 4/2011). Изследователските й интереси са в сферата на социалните изследвания на медицината и евгениката, модерната културна история на България и градските изследвания.
Адрес: Катедра „История и теория на културата“
СУ „Св. Климент Охридски”
бул. „Цариградско шосе“ 15
София 1504
Имейл: gerganamircheva@yahoo.co.uk

Строежът на социалистическия град: егалитаризъм или монументализъм?

През 1931 г. Лазар Каганович, първи секретар на Московския Обком и Горком на КПСС, поставя край на дръзките експерименти за създаване на нов град, в който да се възцари комунистическата утопия: „Мнозина скланят във всяко възможно склонение формулата „трябва да построим социалистически град“. Те забравят една дреболия: че градовете на СССР вече са социалистически градове. Нашите градове станаха социалистически от момента на Октомврийската революция“ (Kaganovich, 1931, р. 82). Адресатът на тази присъда – авторите на „левичарските изопачавания“ (Kaganovich, 1931, р. 85) – са конструктивистките течения в съветската архитектура от края на 20-те години, които разработват авангардни градоустройствени модели в отговор на призива на Маркс за премахване на противоположността между селото и града. Същата година болшевишкият партиен конгрес приема резолюция за „Социалистическото преустройство на Москва и други градове в СССР“ (Sprague, 1974, pp. 27-28), която измества приоритетите на съветското градоустройство от революционното изобретяване на нов модел селище към реконструкцията на съществуващите градове според традиционната селищна йерархия, снизхождаща от столицата. Безапелационният отказ от градостроително новаторство е предизвестие за подравняването на творческите редици под диктата на социалистическия реализъм чрез разпускането на многобройните творчески дружества, организирани въз основа на стилистични предпочитания и концептуални платформи, и поставянето на изкуствата под партиен контрол в сформирания през 1932 г. Съюз на художниците на СССР.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“359″]
BG 1.50 EUR

Автор: Eлица Станоева

Елица Станоева е доктор по история (Технически университет, Берлин), член на редколегията на списание Критика и хуманизъм. Изследователската й работа е в полето на градските изследвания и историята на социализма. Сред пуб- ликациите й са: „Interpretations of the Ottoman Urban Legacy in the National Capital Building of Sofi a (1878-1940)” (in E. Ginio and K. Kaser (eds.), Ottoman Legacies in the Balkans and the Middle East; 2013); „The Dead Body of the Leader as an Organizing Principle of Socialist Public Space: The Mausoleum of Georgi Dimitrov in Sofi a” (in M. Behrensen, L. Lee and A. S. Tekelioglu (eds.), Modernities Revisited; 2011); „Централният градски площад като легитимационен ресурс: пл. „Девети септември” в социалистическия център на София” (Критика и хуманизъм, 33/2010).

Адрес:

Фондация за хуманитарни и социални изследвания
пл. „Славейков“ 11”
София 1000

Имейл: elitza.stanoeva@metropolitanstudies.de

Българският постсоциалистически град: трансформация на публичното пространство, глобализация и идентичност

През лятото на 1957 г. Западен Берлин е домакин на международно архитектурно изложение. Изложението е Interbau, мястото е тотално разрушеният по време на бомбардировките Ханса Фийртел, а идеята е не просто реконструкция на унищожения квартал, а програмна демонстрация на следвоенното западно градско планиране и „демократичната” жилищна архитектура, създаването на един „Град на бъдещето”. По същото време в Източен Берлин се строи „Щалиналее“ (впоследствие преименувана на „Карл Маркс алее“) в характерния за този период социалистически реализъм. Самият Сталин слага начало на строителството малко преди смъртта си (1953 г.).
Само четири години по-късно, през 1961 г., в Берлин е издигната Стената. В същото време българската архитектура излиза от периода на култа към личността и се чувства свободна (а и окуражавана от властта) да потърси нов, локално преосмислен образ на догматичния интернационален стил. Промяната започва със строителството на морските курорти, с ефирните бели ресторанти, които откровено отдават дължимото на Баухаус, с дръзките спортни зали (зала „Универсиада“, 1961 г., арх. Александър Ба-ров, Иван Татаров, Дончо Владишки, Иван Иванчев; зала „София“, 1968 г., арх Стефка Георгиева; зала „Фестивална“, 1968 г., арх. Дончо Владишки, арх. Иван Татаров), за да достигне (отново) до интерпретацията на традиционната българска архитектура, този път с изразната палитра на късния модернизъм.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“360″]
BG 1.50 EUR

Автори: Анета Василева и Емилия Кълева

Анета Василева е докторант в катедра „История и теория на архитектурата“, Университет по архитектура, строителство и геодезия. Темата на дисертацията й е свързана с българската архитектура през втората половина на XX век. От октомври 2011 г. сътрудничи на екипа на Националния институт за недвижимо и културно наследство по международния проект ATRIUM (архитектурата на тоталитарните режими от ХХ век при управлението на градската среда). Тя е съкуратор и съавтор на Българската нова вълна (2012). Пише за архитектура по популярен и нетрадиционен начин чрез блога whata.org, както и в статии, презентации, творчески работилници.

Адрес:
Катедра „История и теория на архитектурата“
Университет по архитектура, строителство и геодезия
бул. „Христо Смирненски“ 1
София 1046
Имейл: an.vasileva@gmail.com

Емилия Кълева е докторант в катедра „История и теория на архитектурата“, Университет по архитектура, строителство и геодезия. Изследва въпросите на съхраняването на българското архитектурно наследство от втората половина на ХХ век. Работи като проектен мениджър в международния проект ATRIUM (архитектурата на тоталитарните режими от ХХ век в градското управление) като представител на Националния институт за недвижимо културно наследство, член на ИКОМОС България. Тя е съавтор и съсъставител на Transnational Survey в рамките на проект ATRIUM. Има публикации по темата за опазването на архитектурното наследство на България от периода на социализма.

Адрес:
Катедра „История и теория на архитектурата“
Университет по архитектура, строителство и геодезия
бул. „Христо Смирненски“ 1
София 1046
Имейл: emiliakaleva@gmail.com

От Града на мечтите до Града на фонтаните: образи на новата "българска мечта"

Притежанието на собствен дом, един от фундаментите на американската мечта, е една от малкото сбъднати „български мечти” – статистиките за 80-те години на XX век свидетелстват за това, че повече от 80% от жилищния фонд в България са частна собственост (Dandolova, 2002, p. 242). Двустайният или тристаен апартамент в панелен блок, „даден” от социалистическата държава, се превръща в образ на придобития нов социален статус на гражданин, на успеха, на „нормалния” живот (Николов, 2003, с. 115). Либерализирането на пазара на недвижими, в това число жилищни, имоти и разгръщането на мащабно строително предприемачество след 1989 г. отварят нови хоризонти пред мечтата за собствен дом – както по отношение на неговия тип, размер, местоположение, така и по отношение на естетическите му параметри – архитектурен стил, фасадно оформление, интериорни решения и пр. Новата „българска мечта”, макар и все така вписана в традиционната за българите нагласа за притежание на собствен дом, се надгражда върху съществуващите образи на желанието и произвежда нови такива, част от които успяват да се реализират и да оставят траен отпечатък върху динамично променящия се постсоциалистически градски пейзаж.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“361″]
BG 1.50 EUR

Автор: Светла Казаларска

Светла Казаларска е доктор по културна антропология (СУ „Св. Климент Охридски”, 2011). От 2012 г. е уредник, а от 2013 г. главен асистент по музеология в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Автор на Музеят на комунизма между паметта и историята, политиката и пазара (2013). Изследователските й интереси са в областта на колективната памет, културното наследство и музеите, градската антропология, историческата антропология на социализма, визуалните изследвания.

Адрес:
Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН
ул. „Московска“ 6А
София 1000
Имейл: svetla_kazalarska@yahoo.com

Парадоксалното наследство на трансградските дебати по политиките на сигурност в Германия през 90-те години

В средата на 90-те години на ХХ век новоизбраният кмет на Ню Йорк Джулиани и шефът на полицията Братън агитират за нова полицейска стратегия. В медийните и политическите среди тя скоро започва да се обсъжда като стратегия за „нулева толерантност“ (НТ). Застъпниците на тази стратегия критикуват понятието НТ и говорят за полицейски контрол за осигуряване на „качество на живот“ (Bratton, 1998a, рр. 36, 42ff). В много страни по света тази концепция предизвика бурни дискусии, а в международен план, най-вече в Глобалния Юг, тя и до днес има силно присъствие в дебатите относно политиката за сигурност (срв. Lum, 2009; Mitchell, 2011). Още от момента на въвеждането й в Ню Йорк НТ поляризира мненията. Консервативните хардлайнери приемат концепцията донякъде като панацея, а левите либерали я представят в зловещи краски (Klingst, 1998, р. 174). Засега обаче на научен интерес се радва предимно консервативният дискурс на подчертано одобрение за НТ. Тази статия се опира на факта, че от въвеждането на НТ в Ню Йорк са минали почти 20 години. Сравнително добре изследвано е положителното отношение към нулевата толерантност – поне що се отнася до първата вълна на дебати в Германия през 1997 г. (срв. Ortner et al., 1998; Dreher und Feltes, 1998).

Език

Цена:

[paiddownloads id=“362″]
BG 1.50 EUR

Автор: Джени Кюнкел

Джени Кюнкел е научен сътрудник в Института по човешка география към Франкфуртския университет „Гьоте“, където работи в рамките на изследователския проект „Policing Frankfurt a.M. American Style?”. Изследователската й дейност се разполага в пресечената точка на градските изследвания, криминологията и политическите науки, а във фокуса на научните й интереси са властовите отношения по оста на сексуалност, пол, телесност, класа и раса, както и тяхното оспорване. Тя е съставител на Neoliberal Urbanism and Its Contestations: Crossing Theoretical Boundaries (edited with M. Mayer; 2012).

Адрес:
Institut für Humangeographie
Goethe Universität
Grüneburgplatz 1, PEG-Gebäude
60323 Frankfurt
Germany
Имейл: jkuenkel@em.uni-frankfurt.de

"Голямата зала на "Юниън Стейшън" внезапно се разхубави": съпротива, многообразие и прогрес в Торонто

Настоящата статия е част от по-голямо изследване, което се занимава с това как градът се ориентира към промяна поради постоянната необходимост от поддръжка, обновление и преустройство. Ако градовете са различни помежду си и всеки има своите специфики, характерът им се разкрива в начините, по които се подхожда към тези нестихващи нужди. Понякога решенията са радикални – градски забележителности или обширни (исторически) части на града се премахват, за да се отвори пространство за нов строеж. Сградата на старата нюйоркска гара Пен в стил боз-ар е срината до основи през 1963 г., а коловозите й са заровени под земята, за да се разчисти място за залата Медисън Скуеър Гардън. Много от модернистичните небостъргачи са построени по сходен начин с намерението централните части на града да се освободят от копторите и Торонто може да предложи не един пример за този процес, който може да се определи като пълна пренаправа. Друг възможен подход е старите сгради да бъдат запазени поради историческата им значимост и стилистична хармония с околните части на града, а ако автентичните им функции вече не са необходими, да бъдат използвани наново с промяна в употребата. Прочут пример за това е Музеят Д’Орсе в Париж – по-рано гара Д’Орсе, – който днес функционира като музей на художественото изкуство, а друга, недотам известна промяна в употребата на историческа сграда е преустройството на Северната гара на Торонто в магазин за алкохол. Третият възможен път, който попада в центъра на тази статия, е съхраняването на сградата заедно с функцията й, но трансформирайки я така, че тя да се оживи най-вече чрез добавянето на нови употреби.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“363″]
BG 1.50 EUR

Автор: Стефка Любенова

Стефка Любенова е завършила социология в Софийския университет и в Университета Йорк в Канада. От 2000 г. е изследовател към проекта „Културата на града“ в Торонто. Основните й интереси са в областите социология на града и културата, градоустройство и обновяване на градската среда, а също така класически и съвременни социологически теории.
Имейл: slubenova@yahoo.com

Изоставените пространства на постиндустриалния град – (културен) начин на употреба

Състояние на София: градска патология
Икономическата и социалната промяна на прехода към глобално ориентирана пазарна икономика оставят София със силно променена урбанистична структура. Градът, проектиран „планово” с функционално обособени територии, се деиндустриализира рязко, а голяма част от старите му индустриални и транспортни зони губят функцията си и се превръщат в мъртва, капсулирана част от града, изолирана от новото градско развитие. Близо 24 години след началото на този преход тези територии не са повторно усвоени. За сметка на тези места се усвояват невъзвратимо нови, „зелени“ територии или други части на града биват свръхзастроени, инфраструктурата на града, който се разширява неравномерно, губи ефективност, допълнително тези запуснати територии са източник на социални проблеми.

В периода 2009-2012 г. проведохме изследване на различните аспекти  на проблема за мъртвите постиндустриални градски пространства. Тематиката е много разнообразна, като обхваща от големи обекти – като кариери за добив на полезни изкопаеми и промишлени комбинати, до (сравнително) малки индустриални съоръжения – единични артефакти като водни кули, комини, естакади (фиг. 1). Разгледан бе и проблемът за пренебрегнатото индустриално културно наследство. За София бе събран значителен материал, който, освен че обхваща най-общо всички по-значими подобни обекти, в отделни случаи проследява и развитието им във времето.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“364″]
BG 1.50 EUR

Автори: Димитър Механджиев и Илияна Овчарова

Димитър Механджиев завършва архитектура през 2008 г. в катедра „Градо- устройство“ на Университета по архитектура, строителство и геодезия. Наскоро защитава докторат по темата за адаптацията на неупотребяваните индустриални райони в БАН. Работи в София самостоятелно като архитект и в Сдружение „Трансформатори“ върху проблемите на градската среда, постиндустриалното градско пространство и градското обновяване.
Имейл: dmehandjiev@gmail.com

Илияна Овчарова завършва магистратура по архитектура през 2007 г. в катедра „Промишлени сгради” на Университета по архитектура, строителство и геодезия, София. В периода 2009-2012 г. е докторант в Института за изследване на изкуствата (БАН), където работи по темата за повторното използване и адаптация на неизползвани индустриални сгради и структури.
Имейл: ilianaovtcharova@yahoo.com

Квази-държави на сигурността: германските "райони на бизнес съживяване" в условията на демокрация на собствениците

В контекста на явлението, което някои учени определят като „реален неолиберализъм“ (Brenner and Theodore, 2002; Peck and Tickell, 2002), в началото на 90-те години на ХХ век в цяла Европа се появяват нови градски политики. През 80-те години западноевропейските градове претърпяват деиндустриализация, която върви ръка за ръка с ограничения в политиките на социалната държава и свиване на социалните услуги (Jessop, 2002a; Mayer, 2007). От края на 90-те години федералното и местните правителства започват да координират социалните политики, стратегии на градското обновяване и превантивните полицейски стратегии предимно чрез публично-частни партньорства (Anderson, 2009; Crawford, 2009; Eick, 2011). Един елемент от това развитие, описван от някои изследователи като „неолиберализъм в настъпление“ (Peck and Tickell, 2002), а от други и като преход „от управление към ръководене“ (Rhodes, 1997), е юридически обезпеченото въвеждане на „райони на бизнес съживяване“ (Business Improvement District, BID/БИД) в публичното пространство (Hoyt, 2004; Ward, 2006; Pütz et al., 2008).

Език

Цена:

[paiddownloads id=“365″]
BG 1.50 EUR

Автор: Фолкер Айк

Фолкер Айк е политолог в Института за европейска етнология към Университета „Хумболт“ в Берлин. Той е автор на редица статии и студии в сборници по проблемите на градските режими на сигурност, държавните и частните форми на полицейски контрол. Сред последните му публикации са: Urban (In)Security. Policing the Neoliberal Crisis (edited with K. Briken; 2013); „Polychrome Policing in Germany” (in R. Lippert and K. Walby (eds.), Policing Cities; 2013).

Адрес:
Institute for European Ethnology
Humboldt-Universität Berlin
Mohrenstraße 40-41
10117 Berlin
Germany

Имейл: eickv@zedat.fu-berlin.de

Площад "Таксим" и битката за контрол върху миналото на Истанбул

През нощта на 27 срещу 28 май 2013 г. една строителна компания започва да изкоренява дървета в парка „Гези“ в Централен Истанбул. Унищожаването на дърветата и на близката ограда е в услуга на плана на истанбулската община за преструктуриране на централния площад „Таксим“ и парка в съседство. На този етап вече е в ход изграждането на огромни автомобилни тунели под площада и разширяването на пътищата към тях, но проектът предвижда на по-късен етап паркът да бъде заменен с търговски мол, имитиращ фасадата на османска казарма от ХIХ век, която се е намирала на това място до 1940 година. Събират се протестиращи, за да спрат започващото разрушаване на парка. Използвайки огромни количества сълзотворен газ и лютив спрей, полицията разпръсва импровизирания лагер на протестиращите, който първоначално е съвсем малък. През следващите дни десетки хиляди души се събират на площад „Таксим“ и отказват да се разпръснат въпреки продължаващата полицейска бруталност, която включва прекомерна употреба на сълзотворен газ, стрелба от близко разстояние с газомети и гумени патрони директно срещу демонстриращите и водни оръдия с вредни добавки към водата. Следобед на 1 юни полицията, неспособна да прекрати протестите, се оттегля, оставяйки площад „Таксим“, парка „Гези“ и широката им околност без представителство на държавната изпълнителна власт.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“366″]
BG 1.50 EUR

Автор: Малте Фурман

Малте Фурман преподава в Турско-германския университет в Истанбул. Учи история и балканистика и завършва докторат в Свободния университет на Берлин. Работил е като изследовател в Център „Модерен Ориент“ (Берлин) и Институт „Ориент“ (Истанбул) и е автор на множество публикации върху културната история на източносредиземноморските пристанищни градове, германския колониализъм и ориентализма, както и железниците като lieux de memoire. Той е съсъставител на The City in the Ottoman Empire: Migration and the Making of Urban Modernity (edited with U. Freitag, N. Lafi and F. Riedler; 2011) и автор на статиите: „Save Haydarpaşa: A Train Station as Object of Confl icting Visions of the Past” (in R. Roth and P. van Heesvelde (eds.), The City and the Railway in the World, 19th to 21st Centuries; 2014, под печат) and „Beer, the Drink of a Changing World: Beer Consumption and Production on the Shores of the Aegean in the 19th Century” (Turcica, 45/2013; под печат).

Адрес:
Department Intercultural Studies
Turkish-German University
Şahinkaya Cad. 86
34820 Beykoz
İstanbul
Turkey
Имейл: maltefuh@gmx.net

"Тази стара политическа въжеиграчка, нашата столица": градът на трафика, градът на протеста

Този текст е неверен на академичното писане. Той е нещо като есе за лично преживяна история – не в смисъла на свидетелско показание, а на много фрагменти, откъси от изследвания, собствени и чужди, работата с които обаче е преживяна като работа върху социалното обяснение на собствения ми живот.

Началото
През лятото на 2013 г., на 14 юни по-точно, едно множество от няколко хиляди души се събра в София на площад „Независимост“. Макар в този момент за всички евентуални читатели на текста да е ясно началото на тези превърнали се в редовни събирания на площад „Независимост“, ще отбележа в името на бавността на академичното четене как започна всичко. Днес, на 18 септември 2013 г., то продължава вече над 3 месеца. Поводът може да се опише така: в самото начало на мандата на 42-ото народно събрание беше извършено скандално назначение – депутат със съмнителна бизнес репутация беше назначен за председател на най-силовата структура в държавата – ДАНС. За това назначение и до днес никой не иска да поеме отговорността. То беше обявено за невинна грешка, макар да беше надлежно подготвено с промяна на закона за съответната силова структура, така че да е по мярка на съответното лице. Народното събрание, извършило това, беше формирано след предсрочни парламентарни избори. Те пък бяха предсрочни, защото предишното редовно правителство
подаде оставка след протести през зимата.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“367″]
BG 1.50 EUR

Автор: Милена Якимова

Милена Якимова е доцент в катедра „Социология”, СУ „Св. Климент Охридски”, член на редколегията на списание Критика и хуманизъм. Автор е на монографията София на простолюдието (с тарикатско-български речник) (2010). Области на интерес: градски изследвания, социална теория и прагматизъм, качествени методи за социални изследвания.

Адрес:
Катедра „Социология”
СУ „Св. Климент Охридски”
бул. „Цариградско шосе“ 125, бл. 4
София 1113
Имейл: milena_iakimova@gmail.com

Бежанският лагер и градът: дали лагерът действително е извън-редно пространство?

През последните няколко години доминиращата парадигма в бежанските изследвания са трудовете на философа Джорджо Агамбен и на антрополога Мишел Ажир. Предвид проницателната им научна работа тези автори безспорно заслужават подобно признание. При все това настоящата статия си поставя целта да представи някои ограничения на перспективата на Агамбен и Ажир на базата на фрагменти от собствения ми изследователски опит в палестинските бежански лагери, най-вече в Ливан. Ще покажа, че понятията на Агамбен извън-редно положение и оголен живот сами по себе си не са достатъчни за дефиниране на бежанската ситуация. Вместо да се прилагат самостоятелно, тези понятия само биха спечелили от съчетаването им с по-етнографски и практически ориентирани подходи. Ажир, от една страна, прави точно това, но от друга страна, е прекалено обвързан с перспективата на Агамбен, която е вдъхновена от концентрационните лагери много повече, отколкото от бежанските лагери, както самият той подчертава в своите трудове (Агамбен, 2004; Agamben, 2005). Нещо повече, въпреки интереса си към палестинския казус през последните няколко години Ажир черпи вдъхновение предимно от казуса на бежанските лагери в Африка, които – както ще покажа – понякога са диаметрално противоположни на изследваните от мен лагери (и бежанци).

Език

Цена:

[paiddownloads id=“368″]
BG 1.50 EUR

Автор: Леонардо Счиочет

Леонардо Счиочет е доктор по антропология (Бостънски университет). Понастоящем е постдокторален изследовател към бразилската фондация „Коор- динация за подобряване на научния състав във висшето образование“ (CAPES), както и гостуващ изследовател в Института по социална антропология към Австрийската академия на науките и в Изследователското звено за ислямски култури и общества към Университета на Орхус (Дания). Последни публикации: „Far Middle East, Brave New World: The Building of the Middle East and the Arab Spring” (The Perspective of the World Review, 3/2011); „Palestinian Sumud: Steadfastness, Ritual and Time among Palestinian Refugees” (in Birzeit Working Paper Series; 2011); „Refugee Lives: Ritual and Belonging in Two Palestinian Refugee Camps in Lebanon” (in M. Behrensen, L. Lee and A. Tekelioglu (eds.), Modernities Revisited; 2011). Изследователските му интереси са в областта на антропологията, Близкия изток, исляма, палестинските проблеми, бежанците.

Адрес:
Centre for Studies in Asian Cultures and Social Anthropology
Apostelgasse 23
1030 Vienna
Austria
Имейл: schiocchet@gmail.com

Палестинските бежански лагери в Ливан – пренареждане на символното пространство (фотонаратив)

фотонаратив

 

Език

Цена:

[paiddownloads id=“369″]
BG 1.50 EUR

Автор: Леонардо Счиочет

Леонардо Счиочет е доктор по антропология (Бостънски университет). Понастоящем е постдокторален изследовател към бразилската фондация „Коор- динация за подобряване на научния състав във висшето образование“ (CAPES), както и гостуващ изследовател в Института по социална антропология към Австрийската академия на науките и в Изследователското звено за ислямски култури и общества към Университета на Орхус (Дания). Последни публикации: „Far Middle East, Brave New World: The Building of the Middle East and the Arab Spring” (The Perspective of the World Review, 3/2011); „Palestinian Sumud: Steadfastness, Ritual and Time among Palestinian Refugees” (in Birzeit Working Paper Series; 2011); „Refugee Lives: Ritual and Belonging in Two Palestinian Refugee Camps in Lebanon” (in M. Behrensen, L. Lee and A. Tekelioglu (eds.), Modernities Revisited; 2011). Изследователските му интереси са в областта на антропологията, Близкия изток, исляма, палестинските проблеми, бежанците.

Адрес:
Centre for Studies in Asian Cultures and Social Anthropology
Apostelgasse 23
1030 Vienna
Austria
Имейл: schiocchet@gmail.com

Изключване и маргиналност

През последните две десетилетия изучаването на бедните квартали на отхвърляне и нищета става все по-притегателна тема в полето на градските изследвания. Въпреки това не е нов нито фактът, че капиталистическите градове са белязани от социални неравенства, нито изследването на придружаващите ги феномени. Точно обратното – бедността и сегрегацията са в ядрото на градските изследвания най-малкото от началните години на градската социология.1 На този фон появата на двете понятия „изключване“ и „маргинализация“ ясно сигнализира опит за преодоляване на ограниченията на по-традиционните изследвания и за пренасочване към едно по-отчетливо релационно, многоаспектно и динамично разбиране за градски неравенства. Общоприетата основна теза приема релационния подход за по-подходящ, тъй като той се фокусира върху дейностите, факторите, условията и взаимосвързаните причини, които произвеждат градски неравенства, а не единствено върху техните материални последици. Настоящата статия демонстрира потенциала на двете понятия изключване и маргиналност да допринесат за постигането на тази задача.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“370″]
BG 1.50 EUR

Автори: Матиас Бернт и Лаура Колини

Матиас Бернт е доктор по политически науки и специализира в областта на градските изследвания. Той работи като старши изследовател в Института за регионално развитие и структурно планиране „Лайбниц“ в Еркнер (Германия). Сред публикациите му са: Peripherisierung, Stigmatisierung, Abhängigkeit? Deutsche Mittelstädte und ihr Umgang mit Peripherisierungsprozessen (edited with H. Liebmann; 2013); „The ‘Double Movements’ of Neighbourhood Change: Gentrifi cation and Public Policy in Harlem and Prenzlauer Berg” (Urban Studies, 49:14/2012); „Partnerships for Demolition: The Governance of Urban Renewal in East Germany’s Shrinking Cities” (International Journal of Urban and Regional Research, 33:3/2009). Работата му се фокусира върху градски политики и управление, джентрификация и съживяването на градските райони и процесите на свиване на градовете.
Адрес:
Leibniz-Institute for Regional Development and Structural Planning
Research-Dept. 4 „Regenerierung von Städten”
Flakenstraße 28-31
15537 Erkner
Germany
Имейл: berntm@irs-net.de

Лаура Колини е архитект с докторат в областта на градските и териториал- ните изследвания. Тя работи като старши изследовател в Института за регионално развитие и структурно планиране „Лайбниц“ в Еркнер (Германия), както и в Лабораторията „Пространство, природа, култура“ в Сорбоната. Сред публикациите й са: Against Divided Cities in Europe (with D. Czischke, S. Güntner, I. Tosics and
P. Ramsden; 2013); „Inclusione Sociale” (in Contesti; 2012). Тя е съавтор на Urban Development in the EU: 50 Projects Supported by the European Regional Development Fund during the 2007-13 Period. Final Report (with P. Ramsden; 2013). Работата й е фокусирана върху градското управление и съживяване, както и върху свързаните с тях въпроси на социалното включване/изключване и публичното участие.
Адрес:
Leibniz-Institute for Regional Development and Structural Planning
Research-Dept. 4 „Regenerierung von Städten”
Flakenstraße 28-31
15537 Erkner
Germany
Имейл: colini@irs-net.de

Взривяването на града: формиране на нова пространствена периферност в София, през призмата на някои урбанистични идеи на Анри Льофевр

Джобове на нищета в София – скица и опит за емпиричен анализ
Едва ли има съмнение, че София се е променила много след средата на миналия век и най-интензивно след края на комунизма. Тази констатация сама по себе си ни кара да търсим някакви граници и нови периоди. Съвсем не е очевидно обаче колко и какви са тези периоди. Дали днешна София е постсоциалистически град – термин, изкован след падането на комунизма от представители от бившия социалистически лагер и някои техни колеги извън него (Stanilov, 2007; Andruzs et al., 1996), или е постиндустриален, постфордистки град (Gottdiener, 1989, pp. 382-383), както вероятно биха казали някои от представителите на неомарксистката урбанистика. Или пък градът се движи към някакво ново състояние, което ще накара бъдещите поколения да говорят за днешния ден на града като предвестник на различни, непознати досега форми на обитаване. В крайна сметка в основата на всички тези въпроси стои оценката за сегашното състояние и развитие на града. В настоящата статия нямам амбицията да разгледам това състояние в неговата цялост, а това предполага и отказ от каквато и да било окончателна оценка. Ще се опитам обаче да разгледам в емпиричен разрез темата за производството на нови видове периферност в пространствен и урбанистичен план и на нови видове маргиналност в социален план. Това са всъщност, както ще се опитам да покажа, двете страни на един и същ процес.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“371″]
BG 1.50 EUR

Автор: Боян Захариев

Боян Захариев работи като програмен директор в Институт „Отворено общество” – София, където ръководи проекти за социална интеграция на уязвими групи. Публикувал е статии и е участвал в изготвянето на аналитични доклади, свързани с бедността и социалната маргинализация, сред които: Bulgaria: Household Welfare during the 2010 Recession and Recovery (coauthor; 2012); „Предразсъдъци и дискриминация на пазара на труда“ (Обектив, 196/2012); „Плетеница от улици – анализ на обособени градски територии с методите на пространствения синтаксис“ (Годишник на СУ, Философски факултет, Книга Социология, 103/2011).

Адрес:
Институт „Отворено общество“
ул. „Солунска“ 56
София 1000
Имейл: bzahariev@osi.bg

Как се става бездомник с дом? Държавни и общински политики и борби за "разрешаване" на бездомническия въпрос през междувоенния период

Какво означава бездомник днес? Позволете ми две догадки – човек без място в града, както и човек без място на социалната карта на града. Може ли днешната представа да ни помогне в разбирането на една конкретна историческа ситуация? Днес лесно разпознаваме бездомниците из улиците на града. Градът обаче вече е създаден, построен из основи и именно в тази структура бездомникът става лесно разпознаваем. Как обаче е възможно да бъде раз-познат в един нововъзникващ град – град, съставен от без-местия, град без социална карта. София е град, който изниква почти от нищото – от малък търговско-занаятчийски център с население 11 657 жители се превръща в столица. Градът се разраства много бурно – това означава, че голяма част от механичния прираст е съставен от бездомници. В причудливата социалнополитическа среда на София бездомникът е от по-особен вид. Ето как изследователят Георги Георгиев очертава границите на въпроса в изследването София и софиянци (1983). След обявяването на София за столица той възниква вследствие на общинската политика, която не може да предвиди разрастването на града и да планира в по-големи мащаби неговото застрояване. Първият градоустройствен план предвижда разрастване на столицата с около 30% за следващите десетилетия. В края на 80-те години на XIX век механичният прираст на населението се увеличава, а при тогавашните строителни технологии (строителство от 1-2 етажа) строителната площ на града се разраства двойно, тоест преминава отвъд „градската мера” (Георгиев, 1983, с. 8).

Език

Цена:

[paiddownloads id=“372″]
BG 1.50 EUR

Автор: Вероника Димитрова

Вероника Димитрова е асистент в катедра „Социология”, СУ „Св. Климент Охридски”. Тя е съавтор на книгата Портрети на изчезваща София (2012). Нейните полета на интерес са градски изследвания и история на медицината.

Адрес:
Катедра „Социология”
СУ „Св. Климент Охридски”
бул. „Цариградско шосе“ 125, бл. 4
София 1113
Имейл: vdimm@abv.bg

Студентски град в София - илюзията за началото на залозите

През 1995 г. Столичната община е разделена на 24 района. Един от тях се намира в югоизточната част на столичния град – район „Студентски“. Според представянето на общинската администрация името на района идва от намиращия се на тази територия Студентски град. Съгласно градоустройствения план на Столична община в района са обособени пет жилищни комплекса: ж. к. „Младост 1“, ж. к. „Дървеница“, ж. к. „Студентски град“, ж. к. „Малинова долина“ и кв. „Витоша“. В нормативните документи и досега се говори за местността Студентски град, но най-вече за жилищен комплекс Студентски град. След 2001 г. в близост до студентските общежития започва масово застрояване върху земи, върнати на собствениците като следствие от реституцията. Освен за строителния бизнес за десет години този район от града се оказва привлекателен и за собственици на ресторанти и дискотеки – не само заради концентрацията на млади хора в квартала, а и заради възможността да работят денонощно, ако успеят да използват възможностите от промени в законодателството. Смяна на статута на имотите, реституция, прехвърляне на правото на ползване, отдаване под наем – това са само част от процесите, за които заинтересовани страни в конфликти водят особено ожесточени спорове по медиите, особено в периода 2008-2012 г., когато е регистрирана поредица от убийства в района след сблъсъци между студенти.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“373″]
BG 1.50 EUR

Автор: Жана Попова

Жана Попова е доктор по журналистика и главен асистент във Факултета по журналистика и масова комуникация, СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на Диалогови модели: Между събития и медийни образи (2013) и на изследването върху отношенията и диалога в града „Бизнес паркът – град в града“ (Годишник на СУ, Философски факултет, Книга Социология, 03/2011). Интересите й са в областта на: електронни медии; жанрове; кризи и конфликти; взаимоотношения медии-спорт-град.

Адрес:
Факултет по журналистика и масова комуникация
СУ „Св. Климент Охридски”
ул. „Московска“ 49
София 1000
Имейл: zanapopova@gmail.com

Аспекти на социалната стратификация в България: една сполучлива премиера

През есента на 2012 г. в престижното международно списание International Journal of Sociology бе публикуван тематичен брой, посветен на социалната стратификация в България. В този тематичен брой са публикувани увод, подготвен от съставителя на броя Румяна Стоилова, и четири статии, засягащи различни аспекти на проблематиката. Тази публикация е важна по няколко причини. На първо място публикациите на българските учени в областта на социологията и на социалните науки като цяло във водещи световни списания все още са ограничени, а когато това се случва, нерядко те не са сред водещите автори. A през последните години именно този тип публикации са сред основните критерии при оценяването на научните постижения не само по света, но и у нас. Именно сериозният и продължителен процес на рецензиране на статиите е гаранция за качеството на научните текстове. Така тематичният брой в резултат на сътрудничеството на социолози от няколко изследователски институции определено е сериозен принос към създаването на образ на българската наука.

Език

Цена:

[paiddownloads id=“374″]
BG 1.50 EUR

Автор: Васил Киров